IV. КРИЗАТА НА КОМУНИСТИЧЕСКОТО СЪЗНАНИЕ. КЪСНОКОМУНИСТИЧЕСКИЯТ МАНТАЛИТЕТ
Дотук разгледахме „класическите" черти на комунистическата психика, които се проявиха в чист вид при Ленин и Сталин и които продължават да съществуват и днес. Междувременно обаче времената се промениха. Последните 25—30 години от историята на комунизма бяха изпълнени със събития, които неизбежно доведоха до промени и в комунистическата психика.
Кое е новото в комунистическия манталитет? Големи ли са промените в него? Това е важен въпрос, доколкото за западните наблюдатели комунистическото често остава една недиференцирана даденост, в която старото и новото са смесени. Прецизният отговор на този въпрос е задължителен при преговори със съвременните комунисти, както и за всеки опит те да бъдат разбрани. При анализа на промените в комунистическата психика се откроява цялата относителност на понятията, с които борави познанието и особено общественото познание. Сравнена с нормите на плуралистичното общество, психологическата (и изобщо социалнатз) промяна на комунизма изглежда малка и несъществена. От тази гледна точка функционерът си остава все същият тесногръд, скучен среден човек, какъвто е бил и в героичните времена.
Сравнени обаче с класическия период на ленинизма-сталинизма, тези промени — както „обективните", така и духовните, са все пак невероятни. Когато се проследява цялата крива на сталинизацията и десталинизацията в страните с народна демокрация (но не и в Съветския съюз), човек удивено си задава въпроса, къде са онези допотопни апаратчици с техните възгласи, викове и лозунги, с техните вдигнати юмруци, с техните каскети, с техния заплашителен ентусиазъм а ла Савонарола, къде са обутите в ботуши фанатички с аскетичната строгост на тяхното облекло, къде са комсомолските клубове и стенвестници, къде изчезна всичко това? Дори само непосредствените впечатления от една комунистическа столица показват съвсем друг начин на живот. Виждаме барове и неон, къси поли и джинси, виждаме изложби на икони и ресторанти в национален стил, тържества в чест на средновековни крале, конкурси за красота и автомобилни рзлита, модни ревюта и коктейли. Случило се е нешо нечувано: от самата утроба на номенклатурата се е родил типът на плейбоя, върху когото по-нататък ще се спрем подробно. За пръв път във вестниците се предлагат хумор, анекдоти, реклами, а в учебниците за чужди езици — весели истории, вместо епизоди от историята на някое работническо движение. За пръв път читателят може да си купи джобни издания за добрия тон и дори по сексуални въпроси. Криминалните филми и уестърните
127
празнуват своето златно време в телевизията и киносалоните. Наистина, всичко това не издържа никакво сравнение със Запада. Ала все пак то бе недопустимо по времето на Сталин и — почти невъзможно по времето на Хрушчов.
Но промяна има и в самите функционери, с които посетителят се среща в комунистическите ведомства. Понякога той може да попадне на хора, които изглеждат съвсем различно, не се покриват със старите му представи и дори им противоречат. Това са именно по-непринудени и очевидно по-добре възпитани хора, които се опитват да действат по-динамично и по-делово, които не се съобразяват с някогашните пуритански маниери, позволяват си повече свобода, надхвърлят безцветния и безличен стил на поведение и на които не са чужди шегите и дори фриволността. Става дума следователно за една категория хора, намираща се в пълен контраст с класическия простоват селски функционер от традиционен тип.
Какво се е случило?
Наистина, на комунизма се удаде да нанесе тежък удар на „ревизионистите". По този начин на комунистите-реформатори, т.е. на онези, които наистина се стремяха към либерализация на тоталитарната структура, бе попречено да вземат властта в партията. Що се отнася до дисидентското движение, то, както е известно, властниците се опитаха с всички възможни средства да го задушат.
Същевременно обаче на системата се удаде донякъде да се подмлади и модифицира. През изминалите години комунизмът, така да се каже, смени кожата си. Той изхвърли зад борда старите, твърде сталинистки настроени ветерани и издигна на ръководна позиция един нов тип комунисти.
Би било обаче напъл но погрешно да се надценяват промените. Съвсем не става дума за радикална и рязка промяна. Подобна промяна изобщо е невъзможна в една толкова застинала система, в случай че водещата фракция не цели своята собствена катастрофа. Процесите в комунистическия свят протичат бавно, непоследователно и мъчително и, по силата на една ирония, ленинският израз за „пруския" (т.е. бавния и непостоянен) за разлика от „американския" (т.е. смел и решителен) път на развитие важи не толкова за капитализма, колкото именно за държавния социализъм. Късният комунизъм не насърчава особено решително къснокомунистическия тип функционери, който очертахме само кратко и импресивно. Само една част от стария сталинистки апарат бе отстранен, съответно — наказан. Като цяло системата се стреми да не дразни твърде много ветераните, тя гледа да компенсира отстраняването им с паразитни материални привилегии, за да купи, така да се каже, тяхното мълчание.
128
Съвременната ръководна върхушка изпитва силен и обоснован страх от тази корава и замръзнала маса, от това „мълчаливо мнозинство" на старите комунисти, което изразява именно настроението на партийната маса. Новите господари усещат, че „старите другари" образуват същинската субстанция на системата, в която може да се разбие всяко ново ръководство както това се случи навремето с Хрушчов. Следователно поощряването на модерните „кадри" се извършва предпазливо и като цяло се избягва да се възбужда твърде много старата гвардия. Често новите функционери могат да бъдат пожертвани по тактически съображения — както това достатъчно ясно показва пресният случай с члена на Политбюро и отговарящ за идеологията секретар на ЦК Александър Лилов през 1983 г. Следователно този слой не може да спечели явно надмощие дори и в страните с народна демокрация. А в Съветския съюз пък въобще не може и да става дума за това: съветското политбюро, сиреч най-важният и най-мощен център на властта на системата, се състои все още предимно от геронтократи, а предпазливите опити на андроповските „технократи" от типа на авторите на Новосибирския доклад [*] досега не доведоха до видими резултати. Въпреки това обаче, може да се каже със сигурност, че е налице една нова тенденция. Тази тенденция очевидно ще се засилва все повече.
Как изглежда следователно манталитетът на „новите"? И във връзка с това — как фактът на тяхното съществуване влияе върху цялостния комунистически манталитет?
1. РАЗКЛАТЕНАТА САМОУВЕРЕНОСТ
Постсталинистките времена трансформираха само малка част от правоверните комунисти в некомунисти и една по-голяма част — в комунисти реформатори („ревизионисти"). Ала тези години промениха със съвсем малки изключения всички комунисти, дори и най-догматичните измежду тях. Най-съществената промяна се състои в това, че комунистът загуби своята вътрешна идеологическа самоувереност. Неговата светая светих — „монолитността", окончателно се разруши. Иначе казано — с изключение на отделни функционери, които образуват комунистическия вариант на Балзаковия Musée des antiquités — комунистът вече не е онова безпроблемно същество, израсло предимно в годините на Сталин. Комунистът окончателно излезе от състоянието си на „невинност".
Дори и онези партийни членове, а те са мнозинството, които оказваха
*. Става дума за прочутото експозе на професор Татяна Заславска от Новосибирското отделение на Съветската Академия на науките — бел. пр.
129
твърда съпротива срещу десталинизацията, за пръв път в живота си изпитаха съмнение. Те бяха преживели залеза на кумирите, бяха видели толкова много детронирани авторитети, не им бе станало ясно, че догмите не са вечни. Поради това никой нов ръководител на ЦК и никоя нова линия вече не може да се радва на онзи респект, с който партийните членове бяха дарили Сталин. В случаите, когато партийното ръководство бе относително антисталинистко и следователно „еретично" (както, при Хрушчов), това отслабване на послушанието е разбираемо — по един куриозен начин този новоизлюпен критицизъм се обърна именно срещу опитите да се сложи донякъде край на сляпото безкритично поведение. Ала дори и по-консервативни ръководства (като това на Брежнев), които повече отговаряха на убежденията на партийната маса, вече не бяха в състояние да предизвикват онзи ентусиазъм, който бе резервиран само за Ленин, Сталин и Мао. И най-безличният комунист вече се осмелява в средата на най-близки хора, на четири очи, да се изказва по-критично за партийния шеф, което по-рано бе невъзможно. На партийни събрания, особено когато се разясняват „партийни решения", редовият партиен член вече си позволява да поставя въпроси, което фактически представлява една, така да се каже, интерогативна критика. Изпратеният от районния или градския комитет оратор защитава, често също без вътрешно убеждение, официалната гледна точка и „питащият" обикновено не настоява повече на своя „въпрос". И все пак нещо се е променило. В известно отношение мисленето на функционерите се е „секуларизирало". Комунистическият свят бавно се демитологизира и разбожествява.
Съзнанието на средния комунист е станало и по-неспокойно. Тъй като „секуларизацията" и демитологизацията все още имат твърде ограничени размери, той се стреми преди всичко да консервира доколкото е възможно догмите, а с това и своето вътрешно равновесие. Той усеща, че именно континуитетът на догмите е застрашен и прави всичко, за да го запази.
Понастоящем функционерът от източния блок наблюдава изпълнен с тревога младото поколение. Целият му опит доказва, че младежта все повече се отдалечава от собствените му ценности. Чисто доктринерски той знае, че „империализмът" разчита именно на младежта, възнамерявайки да я използва срещу „изпитаните стари борци" и чрез нея да осъществи мечтите си за „реставрация". Ала той инстинктивно усеща, че, независимо от тъмните кроежи на световния капитал, младежта, включително и неговите собствени деца, върви по друг път. Настроенията на младежта — това тревожи днес най-много обикновения партиен човек от страните с народна демокрация. Под натиска на бавното, но неудържимо приближаване на начина на живот в Източния блок към този на Запада,
130
функционерът бе принуден през последните години да промени поведението си спрямо младежта. Бурното възмущение срещу интересите и вкусовете на младите хора бе заместено с опита да бъде привлечено новото поколение. Тактиката на камшика изглежда, че бе заменена с тази на „захарчето". Като цяло апаратчикът вече е склонен да ухажва младите и да внушава на тях и на самия себе си, че те „в преобладаващото си мнозинство са верни на партията". Поради това апаратчикът се насилва да преодолява враждебността си към противните му както и преди навици на младежта. Заемайки една всъщност дефанзивна позиция, той разсъждава горе-долу така: трябва да се преглътнат късите поли, джаза, поп-музиката, джинсите, тениските, модните фризури и по-свободния сексуален морал, щом иначе момчетата и момичетата остават все пак верни на „идеалите на бащите". За да избегне вътрешния конфликт, той намира компромисни формули: „Не е толкова важно, как се обличат младите хора и какви са техните танци, по-важно е какви убеждения имат те; е, днес всичко е по-различно; младежта не може да бъде като нас; по-важното е, че тя продължава да носи нашето знаме". Подобни приказки са днес много разпространени в комунистическа среда В унисон с тях и в практическото си поведение партийните и държавни органи стават по-отстъпчиви към младежта. Късният комунизъм се опитва да се нагоди към манталитета на модерната младеж. Не трябва обаче отново да се забравя, че възможностите на комунизма да се приспособява са твърде ограничени, тъй като, за разлика от плуралистичния свят, той е застинал, а не динамичен, както и че старите репресии от време на време се повтарят отново. Тенденцията обаче е достатъчно ясна и вероятно тя ще се на ложи. Най-яркият израз на тази тенденция бяха „Тезисите за младежта" на първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков (декември 1968 г.) в които на младежта демонстративно се придаваше едно дори свръхголямо значение. Живков бе направил един рискован опит да замести, ако е възможно, твърде склерозиралата партия с безпартийната младеж, но трябваше сетне мълчаливо да се откаже от своя план, който бе явно подранил. [59]
Съвременният комунист е станал по-неспокоен не само спрямо младежта, но и изобщо спрямо бъдещето. Още в началото на 70-те години можеше да се установи, че го спохожда един ясно доловим страх. Затова свидетелстват много елементи от неговото поведение.
Въпреки че ритуално повтаря все същите непрекъснати оптимистични проповеди и въпреки че не прави това лицемерно, във всекидневния си живот той действа така, сякаш не е сигурен в бъдещето, в това, че
59. In: Documentation sur l’Europe Centrale 16 (1978), p. 260-265, 209.
131
комунистическият строй ще продължи да съществува. Това се вижда недвусмислено ясно от нещата, които той прави за своите деца. Той държи на всяка цена те да говорят добре западни езици и особено английски. Той ги изпраща именно на Запад, а не в Съветския съюз! Освен комплексът за малоценност, за който вече говорихме, в това намира израз и едно смътно чувство, че „построеният" от него строй не ще бъде вечен, че е възможно децата му да живеят в свят, в който контактите със Запада ще бъдат не само чести, но и наложителни. Много неща говорят за това, че комунистите вече мислят само как да подсигурят материално своите синове и дъщери, а също и себе си, срещу един непредсказуем обрат на съдбата.
Известно е, че комунистическите външнотърговски служители, въпреки всички наказания и забрани, влагат „джобните пари", които получават от определени западни фирми, в западни, при това швейцарски банки. В случая явно не става дума за лица, които възнамеряват да бягат, тъй като същите функционери регулярно се завръщат в своите страни, още повече, че те са си създали там добро положение. Защо тогава комунистите спестяват пари на Запад? Този факт е симптоматичен — той говори за това, че комунистите инстинктивно предусещат появата на нови времена, в които те ще загубят своите привилегии и е които единствено сигурно нещо ще бъдат западните валути.
Ако страхът, за който става дума, в продължение на Дълго време бе по-скоро смътен и двусмислен и действаше по-скоро като другия полюс на double thinking, като нещо, което не смееш да помислиш докрай, пред което се сепваш, защото то поставя определени табута под съмнение, което по-скоро „имаш наум", за да не станеш жертва на една простодушна наивност, то междувременно ситуацията се промени. Пред лицето на изострящата се световна криза на комунизма и особено на урока, който дадоха развитието в Полша и конфликтите между комунистическите страни в Далечния изток, страхът, заедно със съмнението и разочарованието, става все по-голям, все по-ясен и все по-конкретен. Става дума вече за самото съществуване на комунизма.
2. АПАРАТЧИКЪТ-ТЕХНОКРАТ — ЕДИН НОВ ХИБРИД
Този социален тип се появи именно през последните години и той маркира един важен етап в развитието на къснокомунистическото об щество. Може да се каже, че тъкмо този тип има най-големи шансове за растеж в бъдеще, въпреки че устойчивостта на старите „кадри" съвсем не е за подценяване и въпреки че те са в състояние временно да попречат на неговата кариера.
132
Къснокомунистическинт мениджър се опитва да съчетае „буржоазна" експедитивност, делова огранизация и модерни форми на общуване и живот с идеологическа твърдост. Той иска да отвори социалистическото общество за Запада, ала само в консумативен план. Според неговите представи, съвременното социалистическо общество трябва да бъде богато и модерно организирано като Запада, ала същевременно да остане както и преди идеологически униформирано. Той иска благосъстоянието и забавленията на Запада, но не и неговите идеи. Според неговата концепция, в комунистическите страни трябва да има уиски, италиански обувки, френски парфюми, американски цигари, но не и западни вестници и филми. В едната си ръка той държи бутилката „Мартел", а в другата — трудовете на Ленин. От една страна — коктейли, от друга — партийни събрания, от една страна — плувни басейни, от друга — партийни кръжоци — това е неговата представа за обществото. Това е обаче наивно, тъй като различните парчета, от които той иска да конструира обществото, не могат да бъдат съединени помежду си. Обществото има единен стил, който прониква и изгражда всички негови съставни части. Мрачният аскетизъм, строгите ограничения, отказът на класическия комунизъм от „буржоазния" хедонизъм, не бяха случайни, напротив — те бяха вътрешно свързани с ригористичния и войнстващ дух на „движението" и на доктрината. Невъзможно е да се мечтае за радикално преобразяване на обществото и същевременно да се вкусва чисто „буржоазна" радост от живота. И обратно, невъзможно е в крайна сметка да се либерализира всекидневният живот, а да се съхрани твърдият, дребнав контрол над мисълта. Много трудно могат да се съчетаят плурализмът на живота с монизма на идеите. Културата е едно цяло и в по-свободната, не тъй напрегната атмосфера на потребителския комунизъм, верността към линията неминуемо би се смекчила и разхлабила. Цялата психологическа атмосфера на модернизирания комунистически свят повлиява идеологическата застиналост и л „размразява". В тази атмосфера верният на линията другар се превръща все повече в едно смешно и ненужно изкопаемо. Би било наивно да се предположи, че социалистическият гражданин ще се интересува само от западни стоки, но не и от западни идеи.
Би било погрешно обаче да се допусне по марксистки образец действието на един автоматичен детерминизъм на деидеологизацията от приближаването на Изтока към Запада в областта на организацията, икономиката и начина на живот, т.е. от действията на къснокомунистическия мениджър. Както вече бе подчертано, хората далеч невинаги биват водени от рационални мотиви и могат без особени трудности да понесат и противоречиви ситуации. Още повече че това, от което и модерните комунистически водачи се отказват — политическата и духовна свобода, за повечето
133
хора не е насъщна необходимост. Имат ли по-добро благосъстояние, повече стоки и развлечения, те лесно могат да свикнат с тоталитаризма. Поради това именно на „комунизма на гулаша" и въобще на постиженията на „най-веселата барака" в лагера — Унгария, бе завиждано толкова много в целия Източен блок. Посредством дейността на къснокомунистическия мениджър системата най-сетне откри един по-интелигентен начин за собственото си съхранение. Комунистите също осъзнаха ефективността на принципа panem et circences [*], само че по този начин те вече не действат като автентични комунисти. Естествено обаче този модел едва ли може да бъде осъществен поради несъвместимостта му с икономическата негодност на системата. Следователно не е лесно да се каже, дали новият господар подрива системата или пък обратно, я стабилизира. И двете неща са верни — той едновременно я укрепва и отслабва. Непосредствено той я консервира доколкото отклонява и неутрализира стремежите към демокрация и свобода като прави системата по-поносима. По-дълготрайният ефект на цялата тази линия обаче все пак е системопроменящ и деструктивен, тъй като по-толерантната атмосфера на хедонизма непременно ще повлияе и върху политическото и културно съзнание.
Това, което прави чисто външно впечатление, е стилът на работа и живот на къснокомунистическите функционери, който се отличава съществено от стила на старите апаратчици. Новият функционер е силно американизиран. Докато класическият партиен другар бе съвсем скован, не си позволяваше никакъв по-свободен жест и никаква дума извън партийния жаргон, новият функционер се държи по-непринудено, показва повече чувство за хумор и изглежда окончателно захвърлил задължителната индиферентна физиономия на сталинисткия чиновник. Функционерът от старата гвардия се характеризираше с това, че посрещаше посетителите студено, безизразно и неучтиво, не казваше нищо съществено по техните оплаквания или молби, или пък произнасяше лишени от съдържание стереотипни формули: „Въпросът се проучва", „аз не се занимавам с това, това не зависи от мен, обърнете се към еди-кой си другар". Сталинисткият функционер владееше виртуозно изкуството да не поема отговорност и да отлага решаването на въпроса колкото е възможно по-дълго. Иначе казано, истинският апаратчик бе един съвършен паразит, шампион в изкуството да превръща държавата в едно perpetum mobile, в една самоцел, която се занимава единствено със самата себе си, но не и с делата си. Спрямо обикновения гражданин апаратчикът се държеше недодялано високомерно, скъпеше думи, жестове и дори най-обикновен
*. Хляб и зрелища (лат.) — бел. пр.
134
поздрав — всичко това поради примитивността на парвенюто и защото подобно поведение отговаряше на представата му за уважението, което гражданинът дължи на държавата. Съвсем различен е новият господар. Както в работата си, така и в общуването, той е по-открит, по-енергичен и по-делови. Може дори да се предполага, че той съзнателно подражава на начина на работа и на обноските на западните „технократи". При контактите си с някои отговорни new look-функционери през последните години, посетителите оставаха учудени от техните фрапиращи маниери. Така например главният редактор на „Литературная газета" Чаковски, на когото е поверена специална идеологическа роля в световен мащаб, се държи, според свидетелствата на неговите западни партньори в дискусиите, с подчертана непринуденост. Бившия секретар на ЦК по идеологическите въпроси в България Венелин Коцев правеше впечатление на интелектуалците, които го посещаваха, с това, че винаги ставаше при влизането на посетителя, приближаваше се до него, поздравяваше го и сядаше не зад огромното си бюро, а до една по-интимно въздействаща масичка в средата на стаята, където предлагаше стол на госта и се погрижваше за по-ведра нотка в разговора.
Подробно разработената пантомима не е външен орнамент, а принадлежи по-скоро към вътрешното ядро на тоталитарно регламентираното поведение. Поради това сравнението между „новите" маниери и маниерите на сталинистките висши функционери е от първостепенно значение. Апаратчикът от сТар стил оставаше по време на своите приемни часове зад масивното бюро, за да подчертае административната дистанция между себе си и посетителя. Той изслушваше безизразно и безмълвно „жалбите на трудещите се" и не си позволяваше никакна шега, никаква усмивка, никаква чисто човешка нотка. Вероятно той изобщо не бе способен на това. За разлика от обичайната представа, доминиращата характерна черта на сталинистите не е жестокостта, а липсата на чувство за хумор и равнодушието. Надутото, но безцветно важничене на сталинисткия апаратчик стигна до истинска гротеска. Висшите функционери умишлено говорят малко, много неясно и съвсем тихо, за да събудят по този начин респект, несигурност, дори страх.
Авторът имаше възможността да срещне подобни функционери на комунистическия младежки съюз, което на тяхната възраст въздействаше още по-гротескно. Очевидно става дума обаче само за отражение на по-висш пример: в своята бегла, но майсторска скица на секретаря на Сталин Поскребишев, Солженицин изтъква специално този прийом на най-важното „сиво преподобие" [60] на сталинисткия период.
60. Александър Солженицин, В круге первом. Frankfurt a. M. 1974, S. 136.
135
В подобни детайли намира съвършено конкретен израз разликата в душевната анатомия, в духовната „тъкан" между стария и новия функционер. Къснокомунистическинт „мениджър" се старае да създаде онази приятна атмосфера, която е усетил при служебните си контакти със Запада.
Това ново душевно устройство върви ръка за ръка с един нов начин на работа. Новият функционер се стреми да работи бързо, направо да приема или отхвърля варианти, което също е в противоречие с принципа на сталинистката администрация, решенията да се вземат колкото се може по-бавно. Изглежда, че е към края си епохата, когато например просителят, получил най-важното „да" — принципното, политическо решение от заместник-министъра, след това трябваше да чака още десет дни, докато документите му се придвижат до секретарката.
Веднага обаче се сблъскваме с вече скицираните рамки на модернизацията и либерализма. Идеологията остава табу и за късно комунистическото — по правило младо парвеню, остава едно noli me tangere [*] също както и за неговия истинско-сталинистки предшественик. То не се колебае нито за миг да предприеме „мерки" срещу отклонилите се от правия път. Именно хора като Коцев проведоха репресиите срещу дисидентите, така както това биха направили и класическите апаратчици. Комунистическият мениджър следователно е по-динамичен и по-светски, но не и по-либерален. В това отношение всякакви илюзии спрямо този нов тип са опасни.
Съществуват обаче — signum temporis [**] — съществени различия в начина, по който биват потискани свободолюбивите стремления. А именно: липсва фанатизмът, доктринерското свръхусърдие. Липсва вътрешното фанатично убеждение. По този начин неизбежно се стига до определено разхлабване на ограниченията. То е повлияно от деловия и светски живот на новата прослойка, който по необходимост гаси пламъка на екзалтацията. Комунистическият мениджър е инквизитор не по убеждение, а по-скоро от реално политически опортюнизъм. Той се обявява срещу бунтуващите се, доколкото те нарушават общоприетите норми и доколкото той самият може да претърпи неуспех в кариерата си, ако не плати достатъчно ясно данък на задължителните формули. Следователно той действа репресивно от егоизъм и конформизъм, а не от лични враждебни чувства. Ако човек би имал скромното щастие да избира, той би намерил мениджъра значително по-поносим като инквизитор, тъй като той би инквизирал само тогава, когато личните му интереси са застрашени.
*. Не ме докосвай (лат.) — бел. пр.
**. Белег на времето (лат.) — бел. пр.
136
Следователно той е за предпочитане през „безкористния", действащ само от усърдие инквизитор на стария апарат.
Обратната страна на бездушието се състои обаче в това, че един подобен функционер може със студена безсърдечност да унищожи всеки, чието поведение сметне за опасно за себе си. Това унищожение бива извършвано наистина без омраза, но също и без милост.
Много неща говорят в полза на това, че този нов социал-психологически тип намери в лицето на покойния Андропов свой най-мощен покровител. Сам продукт в пълния смисъл на думата на традиционния сталинистки апарат, Андропов изглеждаше, че държи на това, наистина, както и преди да се подтиска всеки политически плурализъм, но същевременно да се залага на първо място на ефикасността — на студената, непатетична и нефанатична ефикасност. Това намери израз както в неговите официални изявления (напр. в статията му за Маркс в сп. „Комунист"), които правят впечатление със своя трезв реализъм, така и природата на най-доверените му лица: спартански ригористичния Гайдар Алиев или деловия компетентен автор на Новосибирския доклад. Хедонистичната нотка, за която говорихме, наистина не може да бъде открита при тях. Ала реалните, „емпирични" личности въплъщават само непълно, частично пълнотата и завършеността на идеалтипичните категории.
В безчувствеността, за която говорихме, в преобладаването на опортюнистичните съображения на „политически реализъм" вече се проявява една силна доза цинизъм. Въпреки това не може да се твърди, че описанйят социален тип е съзнателно циничен. Но наред с това в комунистическия свят вече намира проява един наистина нов феномен: циникът.
3. ЦИНИЦИ ВМЕСТО ФАНАТИЦИ
Типичният комунист от ленинско-сталинската епоха бе ограничен, прост и необразован, с учудващо тесен хоризонт, един истински „едноизмерен" човек. Въпреки това той вярваше честно в своите догми. Наистина, идеологията му бе всъщност маскировка на неговия стремеж към властта. Той обаче не осъзнаваше тази функция и поради това самият не беше циник. На неговата идеология и практика в голяма степен бе свойствен цинизмът, не и обаче в смисъла, че той хладнокръвно и съзнателно лицемерно я е използвал само като маска или инструмент за своите егоистични намерения. Поради това някои антикомунисти от по-стария тип допускат фундаментална грешка като третират комунистическите функционери и дори водачи по примера на онзи свещеник от Ватикана, който, споредлегендата, бил казал на Мартин Лутер при неговото единствено посещения в курията, че притчата за Исус Христос била „доходна
137
сделка". Честният фанатик обаче, както по всичко личи, все повече бива изместван от една съвсем нова фигура, а именно от съзнателния циник, който много добре познава фундаменталните дефекти на системата, но въпреки това й служи.
Интелектуалните представители на този тип споделят вътре в себе си много от възгледите на „буржоазната" философия, сбциология, теория на литературата, тъй като са достатъчно интелигентни и образовани! Това обаче не им пречи да заемат отрицателно становище спрямо своите тайни кумири. Те са морално безскрупулни.
Това, че съзнанието им е раздвоено, че те имат „официално" и „частно" съзнание, може лесно да бъде установено.
Авторът на тази книга познава лично някои литературни критици, които са ентусиазирани привърженици на структурализма, но които дават израз на този ентусиазъм само в частни разговори, докато официалната им позиция остава напълно вярна на линията и отрицателна. Полуциничната, полунаивна фраза: „Това произведение е чудесно, но вие разбирате, че аз трябваше да го критикувам", се смята за нещо естествено в някои кръгове на творческата интелигенция в комунистическия свят. Къснокомунистическият циник често обича това, на което официално се противопоставя.
При анализа на амбивалентностите на комунистическото съзнание се стремяхме да покажем, че тайната любов към „буржоазния" свят по необходимост се съдържа в комунистическата омраза към същия този свят. Но съществената отлика от класическото комунистическо поведение се състои в това, че разглежданата склонност е съвсем съзнателна и следователно е налице не амбивалентност, а лицемерие, с което нашият герой е напълно наясно. При този късен продукт на системата наистина интелектът и културата са несравнимо по-развити. Редом с тях обаче върви един отявлен, неприкрит кариеризъм. Жаждата за живот и наслаждения е силно изразена у циниците на комунистическото настояще. На това ще се спрем допълнително.
Къснокомунистическият циник има широк спектър на проявление. По-горе вече споменахме новите кариеристи. Поради възрастта си те нямат ортодоксално минало зад гърба си и по същество имат твърде малко общо с комунизма като комунизъм. Към прослойката на циниците обаче поинадлежат и партийни членове, които известно време са били комунисти в класическия смисъл на думата (някои са преживели и „ревизионисткия" етап). Моралният срив на комунизма през последните бурни трийсет години в крайна сметка ги превърна в циници. Всеобщата релативизация на първоначално издигнатите в абсолют партийни догми им внуши мисълта, че единственото, което си струва, са доброто положение,
138
парите, радостите на живота. Те осъзнават неверността, нечестността на своите думи, ала нямат сили да се откажат от привилегиите си. Авторът имаше възможност през 1967 г. да чуе един доклад, посветен на философията на Ерих Фром, изнесен от високопоставен съветски идеологически функционер. Авторът не можа да усети вътрешно убеждение в иначе твърде учтивата, но както и преди тотална критика, която ораторът отправи срещу Фром. Беше ясно, че докладчикът плати обичайния вербален данък на онова задължение, което трябваше да изпълни, за да запази свръхпривилегированото си положение, свързано практически с перманентен престой в САЩ. Веднъж ни направиха следното признание; „Когато синът ми порасне, другарите му ще го соча'" с пръст и ще казват: „Виж го, неговият баща писа навремето срещу Йонеско и Бекет".
„Изповядалият се" бе един интелигентен, постоянно лансиран конформистки български театровед.
Днес изглежда сигурно, че циникът е заел място дори в ръководните органи на източните държавни партии. По правило членовете на тези органи често са наистина донякъде променили се и притежаващи цинични черти комунисти; но не са пъпни циници. И по правило те са били непременно ортодоксални комунисти, иначе не биха могли да достигнат най-висшата йерархия. Ала днес много неща се променят под натиска на обстоятелствата. Позициите на върха но пирамидата на властта дават възможност човек да си създаде по-непреднамерена представа за ситуацията. Привилегированата позиция следователно може да разшири хоризонта на някои способни на развитие лица от висшия слой. Наистина тези висши функционери не са се превърнали в „ревизионисти", тъй като не са еволюирали към либерализъм, но те са прагматици, които цинично разглеждат идеологията само като инструмент на властта и нямат никакво емоционално отношение към нея.
Така например през 1968-1969 г. се твърдеше (в комунистическия свят слуховете играят донякъде ролята на алтернатива на пресата и трябва да бъдат вземани сериозно като източници на информация), че на съветските експерти, които са искали да се презастраховат с верни на линията декларации, е било внушено „отгоре" да оставят „това", т.е. идеологията и да измислят нещо „по-сериозно". Един от най-духовитите полски политически вицове гласи следното:
Бившият попски министър-председател придружава британската кралица, която е на посещение в Полша. По време на официалната оби колка из Варшава кралицата забелязва една сграда и запитва своя придружител: „Господин Циранкевич, какво е това?" — „Католическа църква, Ваше величество" „Господин Циранкевич, Вие католик ли сте?" „Да, Ваше величество, при това вярващ, но не практикуващ". След това
139
о обикалят още известно време из столицата и кралицата пита отново: „Господин Циранкевич, какво е това?" „Клуб на комунистическата партия, Ваше величество" „Господин Циранкевич, Вие комунист ли сте?" „Да, и то практикуващ, но невярващ".
Si non è vero, è bene trovatto [*]. Може да се каже, че в съвременните политбюра има не по-малко „практикуващи, ала невярващи" комунисти.
И по странен начин един значителен по-нисш слой на циниците се попълва от средите на старата буржоазия. За съвременния комунистически свят е много характерно това откриващо се навсякъде преминаване на противоположностите една в друга. Докато предишните комунисти все повече се отдалечават от комунизма, то предишните антикомунисти се приближават към него. Цинизмът е преходна форма както за едните, така и за другите. Бившите комунисти печелят облаги както и преди от официалната доктрина, но вече не вярват в нея. Бившите антикомунисти както и преди не вярват в нея, ала вече получават облаги от нея.
Модерният комунистически цинизъм се отличава, както вече бе казано, от „обективния" социалнотипичен, груповообусловен цинизъм на „истинските" комунисти и също от амбивалентната любов-омраза спрямо буржоазията на същите по това, че раздвояването на съзнанието и разликата между убеждения и практикувано поведение са станали напълно осъзнати. Това не означава обаче, че съвременният циник приема своята аморалност като аморалност и че я споделя като кредо. Анализираният тип е наистина циничен, доколкото напълно осъзнава лицемерността на своето поведение. Неговият цинизъм обаче съвсем не изключва опитите той да бъде легитимиран, оправдан, хората да се разтоварят от него. Съвсем не е лесно да се носи тежестта на цинизма.
Най-елементарната техника на разтоварване е прастарото славянско (да не забравяме, че описаният манталитет е свойствен главно на славянски комунисти!) мазохистично разкаяние, от което обаче не следва никакво практическо поправяне и усъвършенстване, човек е готов горчиво да съжалява за своето морално падение, да плаче и да се нарича с най-лоши имена и сетне да прави отново и отново същото. Впечатляващ пример за това е Иван Грозни, който денем издава безжалостни нареждания за екзекуции, а вечер плаче пред иконите, моли господ да му прости, нарича себе си „отвратителен гад", след което на другия ден същият цикъл се повтаря отново. Един банален и характерен и за неславяните пример са и клетвите и тържествените обещания на алкохолика, че повече няма да пие — ала само до следващия периодичен запой.
Същият модел намира израз в поведението на „чувствителния" комунистически
*. Ако не е вярно, е добре измислено (итал.) — бел. пр.
140
циник, който след своето поредно нечестно съчинение „по поръчка" също така може да плаче, да се оплаква от съдбата си и понякога дори тържествено да обещава, че вече никога не ще търгува със съвестта си — до следващата „поръчка".
В подкрепа на това ще приведем пример от „устните предания", без които, както вече бе казано, Изтокът, за разлика от Запада, нито е представим, нито — познаваем:
В София се разказва, че известният със своята безскрупулност писател, историк и критик на изкуството Богомил Райнов бил поканен през 1958 година от редакцията на партийния вестник „Работническо дело" да рецензира уредената тогава изложба на модерната френска живопис (откакто комунистите взеха властта, са организирани общо три подобни изложби). И авторът предал в редакцията своя текст, в който похвалил изложбата. Когато след няколко дни посетил отново редакцията, съответният редактор му казал учтиво, но достатъчно решително, че не е очаквал от него подобна статия. Мълчаливо Райнов извадил от джоба си един друг ръкопис с диаметрално противоположно съдържание, в който френските „декаденти" били добре наругани. Статията излязла естествено без никакви промени.
Същият ден героят на тази история пиел в компанията на свои приятели, които познавали отлично неговите вътрешни предпочитания тъкмо към френското „декадентско" изкуство. Те започнали да му се надсмиват по познатия за подобни кръчмарски компании твърде циничен начин. Някой се обърнал към него с подигравателния въпрос: „Богомиле, чух, че си бил публикувал много смела статия за изложбата? „Ах, братле, — облял се в сълзи „Богомил" — отново продадох душата си".
Възможно е някои неща в този разказ да са стилизирани и анекдотично преувеличен ), ала тя отразява с голяма прецизност и детайлност поведението на циника. Какво прави всъщност героят на тази contemporary communist story [*]? Той има напълно положително становище по критикувания от него културен факт и следователно не е някакъв тесногръд апаратчик. Но той се огъва — следователно няма някакви особени морални скрупули. Същевременно обаче той се опитва отново да възстанови изгубеното си равновесие — и го прави по най-традиционния начин, чрез бурно словесно емоционално разкаяние, което не променя с нищо неговото поведение и само демонстрира един от периодично повтарящите се моменти в неговия жизнен цикъл.
Съществуват обаче и други, много по-фини техники за успокояване и придаване на легитимност. Някои къснокомунистически конформисти
*. Съвременна комунистическа история (англ.) — бел. пр. — стр. 203 от ръкописа
141
са склонни към това, да направят от бедата добродетел — не без известна софистическа сръчност те се опитват да представят например своето лицемерие като един вид богатство на личността.
Един български телевизионен коментатор от новото поколение каза веднъж на автора, че той, разбира се, лъже пред камерата, но по този начин усвоява „голямото изкуство да защитава всички възможни мнения със същата убедителна сила". Като цяло умният циник се опитва да успокои съвестта си чрез една всеобща релативизация на социалните, морални и познавателни различия. За да преодолее вътрешното раздвоение и да намери отново изгубеното единство на душата си, представителят на „младата гвардия" се стреми да заличи съществената разлика между тоталитаризма и демокрацията. „Навсякъде е същото" — това е неговата формула. Неговата теория гласи, че действително всички критики на Запада към Изтока отговарят на истината, но че Западът страда от същите болести „в друга форма". Виждаме, че цяла пропаст дели примитивния маниехизъм на традиционния комунист от префиненото резоньорство на късния комунист — последният се оправдава не чрез сляпата вяра, че Западът е реакционен, а Изтокът — прогресивен, а чрез едно твърдение, което донякъде отговаря на истината.
Този релатизивъм в кръговете на добре познатата на автора късно-комунистическа висша интелигенция бива отнасян и към чисто морални въпроси. Следният неповторим разговор може да илюстрира добре това:
На директния, но справедлив въпрос: „Вие имате ли все пак съвест?", един интелигентен български кариерист от описания тип отговори: „Науката все още не е обяснила, какво е това съвест". Комунистическият циник се легитимира не чрез глуповатото убеждение на стария сталинист, че той представлява именно съвестта на света, а чрез напълно неортодоксални агностично-скептични аргументи от западен тип.
Собствената слабост на характера се оправдава не само чрез позовавания върху нерешеността на отделни въпроси, но и чрез средствата на релативистката теория на познанието. Авторът е имал възможността да чуе следното самооправдание срещу едно обвинение в нечестност и апология на официални догми, които вътрешно не се споделят:
Никоя теория не е абсолютна неистина, също и марксизмът: той е полуистина — като; всяка теория. При тази относителност на противоречието между истина и заблуда изобщо е невъзможно да бъдеш честен. Всяка теория можело да бъде защитавана с чиста съвест. Моралните конфликти следователно били излишни и безпочвени. Сръчният адвокат на подобен интелектуален макиавелизъм забравяше обаче, че защитаваше официалната идеология не като полуистина, а именно като истина.
Наистина ли критиката на съвременната „буржоазна" култура, когато
142
не си убеден в правилността й, представлява в морално отношение толкова голям грях? В никакъв случай — гласи друг софизъм на тези нови „герои на нашето време", тъй като, когато е направена интелигентно, не става ясно, дали на практика тя остава критика или се превръща по-скоро в популяризиране на съответната култура. И наистина, има нещо — но само нещо — вярно в тази пледоария. Може да се каже изобщо, че по-добрата обосновка, макар и софистично експлоатирана и сръчността на тази експлоатация вече отличават „неокомунипта" от стария тип партиен другар. Модерният циник в крайна сметка се опитва да се сдоб-и със съвестта си по един рафиниран елитарно-естетизиран начин, а именно: той намирал рядко удоволствие в това да „лъже" и „мами" властниците, като им внушава, че е верен на линията, докато всъщност ги презира и споделя съвсем различни възгледи. Този съвременен кондотиер обаче се лъже, защото въпреки презрението си към властниците, той им служи и заплаща кариерата си със своята вътрешна деградация. Неговото легитимиране носи чертите на една истинска нарцистична самовлюбеност, на едно почти сладострастно авантюристично наслаждение от играта с омразния господар. Тъй като обаче напрежението на това двойно съществуване е изнурително и тъй като играта с върхушката е игра и със самия себе си, защото тя се осъществява за сметка на душевната цялостност на личността, това легитимиране притежава и мазохистични черти.
В крайна сметка става дума за една невероятно нова фигура за комунистическото общество. Неокомунистическият циник е едно резониращо, естетизиращо, играещо същество и изглежда като един истински феномен на късните декадентски култури. В това отношение той е само полу комунистически.
В действителност обаче този тип има своите предшественици в сталинистката епоха. Сталин си служеше между другото и с подобни цинични интелектуалци, които съвсем не вярваха сляпо в мъдростта му, но които от кариеристични, макар и понякога релативистично маскирани съображения, вършеха и най-мръсната работа. Най-ужасяващият екземпляр от този тип е Андрей Вишински, кървавият прокурор от времето на големите показни процеси през 1936-1938 г. и по-късен агресивен висш дипломат през войната и непосредствено след нея. Всичко в личността и живота на Вишински свидетелства за това, че той в никакъв случай не е бил убеден сталинист: неговото меншевистко минало („меншевикът, който изби болшевиките"), неговата култура, неговите исторически и културни познания, склонността му към софистика — всичко това не се връзва с природата на истински, т.е. груб и праволинеен сталинист. Не подлежи на никакво съмнение, че Вишински напълно съзнателно е изпратил на смърт невинни хора. В такъв случай обаче неговите мотиви
143
биха могли да бъдат само мотивите на един циник, защищаващ държавата и преди всичко — кариерата си. Вишински обаче е само най-високопоставеното и световноизвестно въплъщение на циника от сталинската ера. В малко по-размит вид този тип би могъл да се срещне и на по-гиските стъпала на йерархията. Естествено би било опростено да се смята прочутото enfant terrible et gâté [*] на сталинисткия режим, Иля Еренбург просто за циник. (По-късно той дори решително премина към нонконформизма). Въпреки това обаче някои цинични черти на неговото поведение по времето на „бащата на народите" не могат да бъдат оспорени, ъй като той правеше политически услуги на сталинизма дори тогава, когато навсякъде наоколо дебнеше смъртта. И тъй като при него имаме работа с един наистина по-сложен и чувствителен интелектуалец, опитите му за легитимиране бяха още по-силно изразени — той успокояваше съвестта си с фашистката опасност, с опасността от хитлеристкия антисемитизъм, с поражението на Франция и т.н.
„. . . Срещнах го (Еренбург — А. И.) на Каменний мост (в Москва — А. И.). Завързахме разговор. Бях поразена от станалата с него промяна... Той бе отчаян: Европа е рухнала, в Париж се разпореждат фашистите. . . Той преживяваше случилото се в Париж като лична драма и изобщо не мислеше за това, кой се разпорежда в Москва". [61]
По-нататък и Солженицин пресъздаде точно някой черти на предтечите на модерния комунистически циник в образа на Яконов.
Разликата между циничните помагачи на Сталин и къснокомунистическите циници се състои в това, че първите бяха само изключения, а последните все повече се превръщат в правило. Въпреки своята сервилност, безскрупулните интелектуални слуги на сталинизма си останаха чуждо тяло, тъй като ако сталинизмът въобще се доверяваше ня някого, тр това бе само на обикновени и примитивни хора. Около угодниците-интелектуалци също така постоянно витаеше смъртта и те бяха дори повече обречени на смърт, отколкото останалите посредствени партийни другари. Обратно, къснокомунистическият кариерист без убеждения може да бъде повече или по-малко сигурен за кариерата си и съвсем определено — за живота си. Всичко това говори в полза на това, че именно той ще е бъдещият господар на комунистическата система.
Това не означава, че той е защитен от вътрешнопартийни конфликти. Като цяло по-старите функционери, ветераните на партията са настроени враждебно към него. Те го обвиняват, и то с пълно право, в кариеризъм. Естествено, зад тези обвинения се крие и не по-малко основателният
*. Ужасно, но галено дете (фр.) — бел.пр.
61. Nadežda Mandel’štam, Vtoraja Kniga, Paris 1972, S. 537. Курсивът е на А. И.
144
страх, че той ще измести „старите кадри". Понякога борбата на „старите" против „новите" е много остра. Но като цяло те вече не са в състояние да издържат на конкуренцията на по-младите кариеристи.
Тук се проявава нещо интересно. Вксшите партийни ръководни органи, независимо че произхождат от старата гвардия, защитават и насърчават именно полукомунистическите според делата си и съвсем некомунистически в душата си циници. В това отношение партийното ръководство извършва едно социално предателство и изхвърпя зад борда именно своите хора, тъй като вече е разбрало, че ветераните не са в състояние да задоволяват потребностите на съвременната система. Болшевишката партия предприе подобно социално предателство още със самия факт на демитологизирането на Сталин. Нещо подобно се случва и при други тоталитарни и диктаторски режими. Непосредствено преди свалянето му Пападопулус изхвърли зад борда цялата стара гвардия полковници и образува цивилно правителство. Раушнинг разказва, че и Хитлер е обмислял бъдещото заменяне на преданите, но твърде примитивни кадри на „движенето". Благодарността не фигурира сред добродетелите на антидемократичните движения. Тук, разбира се, се описва само фактическото положение на нещата и не се произнасят никакви морални присъди.
Дали новите парвенюта са от полза за партията, или, обратно — те й вредят? На този въпрос отговорът на съвременната партийна върхушка е явно утвърдителен, а на старите кадри — отрицателен. Партийното ръководсто би обосновало мнението си с това, че младите разполагат с такава специална подготовка, каквато липсва на старите опитни и „закалени" другари поради „особеностите на тогавашния труден период". Засегнатите другари биха казали, че „тези хора не са вече истински комунисти'' и че те са станали партийни членове не по дълбоко убеждение, а от прозрачен кариеризъм, че в цялостното им поведение има „нещо", което не е комунистическо.
На този въпрос не може да се отговори еднозначно. Непосредствено кадровата промяна е от полза за системата, тъй като новите безскрупулни любимци действат малко по-сръчно и конкурентоспособно, тъй като те отстраняват най-грубите дефекти на системата, правят я по-поносима и събуждат илюзията, че тя е преодоляла своя антиинтелектуализъм.
Погледнато обаче в перспектива, новата прослойка е вредна за системата. Една система наистина е осъдена на смърт, когато съдбата й се намира в ръцете на хора, които не вярват в нейните ценности. По този начин комунизмът изгубва своята единствена сила — примитивната, ала мощна сила на вярата и неговото рухване е въпрос само на време, та дори и ако ще това време да се проточи благодарение на голямата инертност
145
на закритото общество. Историята показва, че всяка система, която е загубила вътрешната убеденост в своята правота, е загинала.
В непосредствен смисъл властниците са победители, тъй като те намериха една нова, по-жизнеспособна социална база и тъй като им се удаде да корумпират и завладеят една прослойка от интелигенцията. Но тази победа има и своята обратна страна. Тя е белязана с проклятие. Който доверява съдбата си на интелигентни, но безскрупулни хора, днес ще преодолее трудностите. Ала утре той ще бъде предаден от същите тези циници. Те не са верни на никого, а още по-малко — на комунистическите властници, в чието тесногръдие са убедени и които всъщност мразят поради наложените им унижения.
По този начин възходът на циника се оказва един кризисен симптом. Като истински представители на рззпадането на комунистическата система, циниците едновременно укрепват и разрушават социалната структура, колто ги с извикала на живот.
4. DOLCE VITA НА ПУРИТАНИТЕ
Едно от най-забележителните нови явления в комунистическото общество е отказът от старите строги нравствени норми. Класическият комунгзъм от сталински и дори ленински тип бе свързан с един груб нравствен ригоризъм, с отричане на „буржоазните" радости от живота. В това отношение сталинизмът поразително напомняше традиционната доктрина на тъй яростно оборваната от него църква.,
Раннокомунистическият ригоризъм взе гротескни размери: максимален контрол върху частния живот, партийни и административни санкции поради „морално-битово разложение", публично обсъждане на личния живот на мъжете и преди всичко на жените, изключване от университета за „разврат", „обществени” и служебни наказания заради извънбрачни връзки, разглеждане на смяната на партньора като „грях", водещ до изключване от комсомола, партията и дори до отстраняване от длъжност, „борба" против буржоазното флиртаджийство" (!). И накрая — принудителни бракове, при които мъжът под натиска на административното ръководство и най-вече — на „обществените организации" трябва да се ожени пряко волйта си за жената, с която с имал истински или предполагаеми интимни отношения, иначе би могъл да очаква дори уволнение заради „буржоазен морал". Времето на този пуританизъм изглежда окончателно отминало. Постепенно суровостта на старите революционни нрави се смекчи. И в тази област комунизмът попадна под влиянието на света, който отрича.
Функционерите откриха „сладостта на живота". Понастоящем техните
146
нови убеждения дори достигнаха своята кулминационна точка. От някогашния пуританизъм някои преминаха към истински оргиастичен живот. Така, по един бурен начин, те в крайна сметка отреагирват подтиснатите комплекси на своята младост. Със закъснение те се възнаграждават за годините на въздържание и революционно отшелничество. Понякога това добива трагикомични и карикатурни черти, тъй като новоизпечените хедонисти всъщност са достигнали възраст, изискваща малко по-мъдър начин на живот. Тяхната похотливост, желанието им, наред с революционната „другарка" в живота, да се снабдят и с метреса, представлява публична тайна, secrets de Polichinelle в социалистическите страни. Едно парти на модерни функционери сигурно би учудило много привикналите към стари представи свидетели. Подобно парти вече е немислимо без уиски, американски цигари, разиграна самоувереност и небрежно поведение, т.е. без всички предполагаеми атрибути на западния „артист в живота". Къснокомунистическият свят открива едва сега приятната страна на живота и то с трескавото нетърпение на „късната зрелост". Хедонистичната вълна обхваща все повече къснокомунистическото общество. Всяка година, дори всеки месец носи по нещо ново. Най-напред (в средата на 50-те години) в страните с народна демокрация бяха открити първите нощни барове. Следващата крачка бяха модните ревюта, конкурсите за красота, елегантните ресторани. Сетне дойдоха, макар и в ограничени количества, западните луксозни стоки и — като истински символ на успех в живота! — западните коли. Един интересен, пораждащ размисли контраст: докато свободното купуване на западни книги, вестници и списания продължава да бъде невъзможно както и преди, то на пазара понякога бързо се появяват най-последните продукти на западната козметика и „индустрия за красотата". Всичко тоза създава в социалистическите срани, а също с обичайното закъснение — и в Съветския съюз, един психологически климат, несъвместим с мрачната революционна патетика. Сега Източният блок живее под знака на „буржоазните" изкушения. Удивително е колко бързо и лесно, колко безследно изчезват революционните добродетели. Победата на хедонизма доказва още веднъж нашата теза, че предишният ригоризъм бе амбивалентен и че той бе само една компенсация за потискания тогава нагон към удоволствия.
Тази епидемия вече обхвана и най-висшия слой на номенклатурата. Начинът на живот на сина на Брежнев — Юри Брежнев, на неговата дъщеря Галина, на сина на Чаушеску — Нику Чаушеску или на зетя на Живков Иван Славков междувременно станаха добре известни.
Най-малко веднъж месечно Славков посещаваше метресата си в капиталистическа Виена. Той и подаряваше луксозни предмети, чиято стойност
147
надвишаваше многократно заплатата му на генерален директор на Българската телевизия. Славков бе постоянен посетител на най-скъпата дискотека „Куин" във Виена.
В един нощен локал в Париж Юри Брежнев бе дал 100 долара бакшиш. Галина Брежнева се движеше в обществото на известния московски аферист Борис „Циганина". Тя се намира под подозрението, че с била замесена в нелегални сделки с диаманти. [62]
Къснокомунисгическият хедонизъм има своите специфични особености и своето неизбежно въздействие върху комунистическия манталитет като цяло и върху съдбата на системата. Както вече бе казано, този хедонизъм се характеризира дори с една еуфория, която обаче остава в рамките на комунистическата социална структура. В резултат на това пред хедонизма и пред любителите на удоволствията биват поставяни ограничения, които те не смеят да прекрачват. Така например утвърждаването на радостта от живота не трябва в никакъв случай да приема „идеологическа" форма. Поради това откритото й демонстриране не е позволено, а като нравствен принцип тя не може да бъда защитавана или пропагандирана. Свободният полов живот на Изток (нещо, което е малко известно) е не по-малко разпространен отколкото на Запад, ала публична реклама на него — както е добре известно, не съществува. Еротоманията прониква в реалния живот на късното комунистическо общество, но тя напълно отсъства от филмите, пиесите, графиките, от търговската реклама доколкото тя изобщо съществува. Всичко което не е просто действие, а образ и дума, остава mutatis mutandis както и преди „неприлично"; публичното признание или стимулиране на свободната наслада от живота би противоречало директно на принципите на „комунистическия морал" и би застрашило вербалния континуитет на ценностите, на който комунистите така настойчиво държат поради вече разгледаната „магия на словото". За легализиране на порнографията или дори само на еротиката още дълго не ще може да става дума.
Западният хедонизъм, който къснокомунистическият хедонизъм всъщност копира, съществува в рамките на едно демократично общество, където няма политически привилегировани касти. Комунистическият хедонизъм обаче се практикува от бюрократи, които образуват една всесилна каста. Комбинацията между отпадането на пуританските задръжки и всевластието на бюрокрацията доведе до епидемично разпространиение на сексуалното изнудване на жени-кандидатки за работа или студентки, на които обещават вакантно работно място или добра оценка на изпита при известнни „насрещни услуги” от тяхна страна. Това зло изглежда
62. Срв. Der Spiegel, 15 март, 1982, S. 126-127.
148
неизлечимо в условията на солидарност на бюрокрацията („круговая порука"). Въпреки това, от време на време избухват истински скандали, които водят до единични наказания, но не могат да разрешат проблема.
В морално отношение следователно къснокомунистическия бюрократ представлява странна кръстоска между Запада и Изтока, между западните „свободни нрави" и източния произвол; главната разлика спрямо сравнимото явление в „капиталистическия" свят се състои в това, че там не злоупотребата с властта, а парите, материалните предимства представляват съществения коз на любителя на „сладкия живот". Следователно новото поведение, както пс всичко личи, не отслабва непосредствено произвола, а по-скоро го съхранява.
Въпреки тези ограничения и своеобразия и независимост моралната присъда над него, хедонизмът есе пач в дългосрочен план е един разлагащ комунизма елемент. Неговата победа над аскетизма на стария стил означава вече и съществена ерозия на комунистическата идейна и ценностна структура. Който казва „а", трябва да каже и „б": естествено между а и б могат да изминат много години. По силата на взаимното влияние между жизненото поведение и идеалите хедонизмът би трябвало по-нататък да събуди съмнение и в другите, по-съществени постулати на доктрината и да предизвика корекции и в останалите ценностни представи.
Както и да е, едно е сигурно: този начин на живот отслабва агресивността, войнствения дух на комунизма. Атмосферата на забавления и наслада е непоносима за стария строг фанатик — това не е неговата атмосфера. Суровите и кръвожадни проповедници на якобинските добродетели са едно, а обичащите жени и виното господари на директорията — съвсем друго. Краят на терора дойде с новото начало на хедонистичната житейска нагласа.
Триумфът на хедонизма в къснокомунистическото общество свидетелства за това, че съвременната или наложилата се понастоящем върхушка в комунистическия свят вече не е готова за смърт и страдания. Тази прослойка вече не притежава онова проникнато от напрежение и твърдост душевно устройство, което бе характерно за сталинисткага върхушка. Следователно по своята природа тази прослойка е по-склонна към компромиси, което би могло да бъде благоприятно за западните демокрации.
От гледната точка на последователния типичен комунист от тради ционен тип, хедонизмът на новия етап е един симптом на декаданс. И от тази гледна точка той има право. „Закономерност" на историята е, че когато се появи изтънчеността, епикурейството и луксът, предишното агресивно общество престава да бъде така застрашително. Още старите
149
римски моралисти и носталгиците на републиканската епоха подчертаваха патетично, че Рим е бил силен само тогава, когато римляните са водели прост и добродетелен живот. В палатките на разбитата турска армия при Виена рицарите на Ян Собйески намериха папагали, скъпоценни камъни и предмети на лукса: за непобедимите, фанатични, всяващи страх бойци от старите времена това бе нещо непознато.
Ала това усещане за упадък естествено е ценностно обусловено и се отнася към душевното устройство на сталиниските ветерани от стар тип. За противника на комунизма, напротив, хедонистичното смекчаване на нравите в комунистическия свят е едно извънредно положително явление, тъй като то създава една по-благоприятна психологическа атмосфера за либерализацията. Независимо от противоположните оценки, фактът е неоспорим. Що се отнася до нас, задачата ни тук се състои в това, да направим (в рамките на възможното) свободни от оценъчност, независими от собствените ни оценки, констатация и анализ на този факт.
5. ФАШИСТОИДНИ ЧЕРТИ НА КЪСНОКОМУНИСТИЧЕСКИЯ МАНТАЛИТЕТ
Близкото родство между комунизма и фашизма е едно фундаментално откритие на съвееменната социална наука. Това родство характеризира всеки комунизъм и до неговото установяване може да се стигне на основата на сравнителен анализ на сталинисткия комунизъм и на хитлеристко мусолиновия фашизъм.
Еволюцията на комунизма показва обаче нещо ново: това е приближаването на комунизма към фашизма.
Това значи, че присъщите, специфични, свойствени само на комунизма черти започват да изчезват и по този начин родството става по-тясно и клони към идентичност. Става дума за едно фашизиране на комунизма.
Кои са съществените прилика и отлики между класическия комунизим и класическия фашизъм? (Имам предвид главно манталитета, убежденията.) И двата съдържат като най-съществен ингредиент — отрицанието на политическата демокрация, унищожаването на опозицията, подминаването на индивида ...
[ . . . Нечетлив текст . . . ]
Оттук нататък започват разликите. Най-важната от тях е, че
150
комунистическата върхушка претендира за властта в името на работническата класа, а фашистката — е името на някаква общност, разбирана като нация или раса. Но има и други разлики. Тоталитарист в истинския смисъл на думата е само комунистът, тъй като само той предявява претенция за контрол над цялостната култура и само той провежда на практика забраната на всякакви некомунистически културни течения. Комунистът определя следователно облика на културата и по този начин се опитва да постави своя отпечатък върху всички области на човешкия дух. Въпреки че фашизмът също проявяваше подобни тенденции, те останаха само тенденции. Той не целене и не постигна тотална униформираност на духовния живот. Наистина, фашизмът също се бореше против „упадъчното изкуство", против либерализма, против „буржоазния дух" и други ценности, които нямаха непосредствен политически смисъл. И все пак при Хитлер и Мусолини можеха да съществуват и такива културни явления, които нямаха нищо общо с фашизма — така например Николай Хартман и Кроче (последният наистина под постоянно наблюдение) можеха да продължават своята преподавателска и авторска дейност, нещо, което при комунизма би било просто немислимо. Следователно фашизмът не притежава универсалната догматика на комунизма. Той също имаше своя „мироглед" (Боймлер), своето „изкуство на кръвта и земята", своята живопис и своята скулптура (Арно Бекер). т.е. своя „националсоциалистически реализъм", както остроумно забеляза в разговор с автора един руски журналист. Същевременно обаче той позволяваше да съществуват и съвсем други творения на културата. В това отношение фашизмът предоставяше на индивида по-голям простор за действие.
Но също и в юридическо-административен план гражданинът на фашистките страни се чувстваше по-свободен от гражданина на страните с комунистически правителства. Специфично комунистическо адресно записване, личният паспорт, ограничетята на местожителството и забраната за пътуване в чужбина бяха непознати на фашизма. До началото на войната немските и италиански граждани можеха сравнително лесно да напускат страната, а също и да емигрират.
В общи линии фашизмът бе винаги добре настроен към специалиста (предшественика на модерния технократ). Уволнение на специалисти, тяхната замяна с невежи функционери при Хитлер и Мусолини го принцип не се случваше, също и в армията, където, с малки изключения, командваше старият офицерски корпус (обратно, през 1934 г. бе пожертвано ръководпвото на СА в полза на армията). Фашизмът насърчаваше деловитостта в работата и най-удивителното, най-ужасяващото в него бе че той организираше методически и технически безупречно бруталността.
151
Некомпетентното вмешателство на невежите партийни ветерани можеше да се усети и при фашистките режими. Но то в никакъв случай не определяше стила на обществения живог.
Войнствените антидемократични режими са по необходимост морализаторски, те са склонни към пуританизъм и административен контрол над частния живот. Нацисткият режим също забраняваше проституцията, порнографията, преследваше еротиката и проповядваше „сгарогерманско целомъдрие", при което придаваше на своя ригоризъм политико-идеологически оттенък (представяше го за „борба срещу еврейския разврат"). Въпреки това в нацистка Германия или във фашистка Италия нямаше и следа от войнстващия сталинистки пуританизъм тип kill joy [*]. Въпреки определени ограничения и вътрешнопартийни дрязги, които напомнят комунистическата шизофрения, в нацистка Германия развлечението никога не бе административно забранявано. То дори принадлежеше към имиджа на страната и в предназначените за чужбина списания като „Сигнал" можеше винаги да се намери определена доза чисто аполитично забавно четиво. Филмите от онова време имаха своята, макар и по-скоро сладникаво еснафска еротика, а третият райх и Италия — своите модни шлагери, своите филмови звезди, които за разлика от практиката в комунистическите страни, служеха само за развлечение и не се нуждаеха от идеологическо оправдание. Аскетизмът по комунистически вкус е непознат на фашизма.
Фашистките убеждения и начин на живот следователно са по-либерални и по-динамични от комунистическите. Тази отлика е обусловена от два взаимносвързани фактора. Фашизмът бе концептуиран по модела на комунизма. Комунизмът е по-стар като движение, той взе властта по-рано. Нацистите са ученици на комунистите. В известен смисъл комунизмът служеше за образец на нацизма. Много съществени черти на комунизма останаха при фашизма рудиментарни — фашизмът нямаше време да ги възприеме в детайли и да ги развие.
Ала има и една културно-социална отлика. Докато Русия е една полуазиатска аграрна страна, то въпросните фашистки държави бяха западноевропейски, урбанизирани, съответно — индустриални страни. И двете течения се коренят в особеностите на посредствения масов човек. Различният начин на живот обаче предизвика и различия в житейските възгледи на масовия човек от Изток и от Запад. Манталитетът на западния масов човек естествено е по-рационален, в смисъл на утилитарност, и поради това фашистите не можаха да доведат до крайност тенденциите към тоталитаризъм. Те например не виждаха никаква причина изцяло
*. Убиец на радостта (англ.) — бел. пр.
152
да униформират духовния живот, или пък на всяка цена да отказват на гражданите излизане в чужбина. Още повече знаеха те да ценят деловитостта, енергията и динамичността, без които и тогава Западът бе немислим (този опит липсваше на Изток). Свикнали още от самото начало на несравнимо по-голямо благоденствие, на фашистите изобщо не можеше да им дойде на ум да издигнат аскетизма като задължителен принцип.
Да се изразим отново с идеал-типични термини и със същата уговорка — разликата между комунистическия и фашисткия манталитет може да бъде разбрана като разлика между източния селски ерген от една страна, и западния градски гамен — от друга.
Така фашисткият манталитет обединява в себе си политическия антилиберализъм с деловитостта, с модерните принципи на организация и с модерния, макар и донякъде ограничен и контролиран, хедонизъм.
Виждаме обаче, че до нещо подобно стига и най-новото психологическо развитие на комунизма. Къснокомунистическият функционер си остава един (най-малкото „практикуващ") антилиберал и привърженик на диктатурата. Той е обаче отворен към модерния начин на живот, окончателно се е отказал от аскетизма и с някои малки ограничения е възприел хедонистичния начин на живот. Неговата голяма амбиция са деловитостта и динамиката. С една дума: той се е приближил към онзи човешки тип, който се радваше на специално благоволение при фашистката система.
Това приближаване намира израз не само е общопсихологически план, но и в тясно идеологическата област. Къснокомунистическата идеология съдържа елементи, чието родство с фашистката доктрина се проявява по-ясно. Тя е подчертано националистическа. Наистина, национализмът бе характерна черта и на сталинисткия комунизъм. Не по-малко бяха и опитите на сталинизма да обосновава марксистко-ленински своите шовинистически изблици. Сталинистките идеолози се занимаваха с това да доказват, че възхваляването на национално-руското е в пълно съзвучие с възхваляването на експлоатираната и прогресивна класа (което можеше да бъде осъществено само за сметка на гротескни и анекдотични прийоми, като например представянето на руските военачалници, т.е. най-верните служители на „святата Рус" за. . . противници на системата или пък чрез оценката на имперските завоевания като „прогресивни", защото иначе Турция, в която — по-късно! — не се извърши революция, би притежавала същите територии, които сега са съветски, т.е. комунистически. . .). Това означава обаче, че сталинизмът не искаше да признае нацията за автономна ценност. Противно на него, във фашистката идеология на нацията се отреждаше драстично предимство пред
153
всякаква класа.
Сега най-новото комунистическо отношение към нацията се приближава до фашисткото. Все повече се разгръща култът към миналото (при това към царе, крале и национални герои) без претенции за идеологическо оправдание. Тези исторически личности биват оценявани просто като „велики държавници".
Това е характерно преди всичко за страните с народна демокрация.
През 1981 г. с голяма помпозност бе чествана 1300-годишнината от създаването на българската държава, при което възхвалата на старите български царе и военачалници, както и на предхристиянското езическо време, бе съвсем очебийна. Това бе лайтмотивът на цялата паралелна идеология на рано починалата дъщеря на Тодор Живков Людмила Живкова, чиято смърт през 1981 г. даде повод за множество спекулации.
Ала голямата националистическа вълна от 1981 г. бе подготвена още през 1967 г., когато Тодор Живков „реабилитира" стария български езически атрибут — конската опашка, служила за знаме на прабългарите.
По подобен начин румънското ръководство поддържа един истински култ към старите даки, които са населявали румънските земи. И един съвсем гротесков привкус придобива култът към. . . граф Дракула, когото Чаушеску обяви за пример за подражание на всеки румънски патриот.
Разбира се, големите тържества по повод юбилея на Лутер в ГДР също трябва да бъдат споменати.
Би могло вероятно да се мисли, че зад всичко това се крие една антируска „национал-комунистическа" тенденция. В това предположение има известна доза истина. Ала този феномен намира проява и в Русия (да вземем например тържествата по повод 200-годишнината от руското завладяване на Грузия).
Сега е големият бум на православното иконографско изкуство и въобще на самобитната руска и южнославянска култура, при това без предишните комични опити да се търсят в тях революционни настроения. Това напомня обаче национал-социалистическото прославяне на старогерманското или. насърчаването от фашистите изучаване на Римската империя.
Обобщено може да се говори за една „паралелна" идеология. В страните с народна демокракция това означава, че господстващият строй вече не бива защитаван чрез пряк ангажимент с него, а косвено, с едно цинично намигане: Вие можете да ни мразите, но ние сме все пак по-добри от руснаците! Лешек Колаковски описа този феномен още преди дванадесет години [63], ала той се прояви с особена яснота в Полша по време
63. Срвн. Leszek Kolakowski, Marxismum — Utopie und Into-Utopie, Stuttgard, Berlin, Köln, Mainz, 1974, S. 131, 134.
154
на кризата през 1980—1981 г. Всички призиви и заклинания на правителството се свеждаха до това, да бъде избягната националната катастрофа, при което под „национална катастрофа" се разбираше една евентуална съветска интервенция, което противоречи на всякаква комунистическа идеология, тъй като от нейна гледна точка това би трябвало да бъде „братска помощ" и следователно не „национална катастрофа"! Това бе истинско признание за краха на комунизма като комунизъм. И в още по-прозрачен вид то се прояви в СССР. Там тази националистическа ерзац-идеология не е насочена срещу заплашващата отвън „национална катастрофа", а демонстрира с една очевидност, която едва ли би могла да бъде по-голяма, че комунистическите идеи са тотално банкрутирали и че единственото, което все още може да отклони руснаците от размириците, е прастарият предкомунистически взликоруски национализъм.
Сталинизмът също придаваше голямо значение на милитаризирането и фанатизирането на младежта. Ала въпреки това той отхвърляше съвсем решително всеки опит да бъде призната една особена роля на младежта и съответно — на Комсомола: една от големите ереси на троцкистите се състоеше, по мнението на Сталин, именно в това, че те ухажвали младежта, в твърдението им, че младежта е най-верният барометър на партията — тук вече се намираше в зародиш типично комунистическата геронтократия. Фашизмът, напротив, залагаше по-решително на картата на младежта, която въобще не беше подчинена в такава степен на държавната партия, какъвто беше случаят при съветите. Във фазата на късния комунизъм се появяват кълновете на едно фашистоидно поведение спрямо младежта. Сега и съветските комсомолци носят униформа (а не както преди само пионерите) и въобще животът на комсомола е определено милитаризиран Правят се опити младежта да бъде заразена отвътре с една директно войнствена романтика, а не само с партийна романтика както при Ленин и Сталин, за да бъде събуден интересът й към елитните войскови части — при това се разчита по-открито на „мъжките" преживявания, както действаше национал-социализмът във вулгарноницшеански стил.
Както фашизмът, така и комунизмът са държавни доктрини. Но докато фашистката идеология (и специално нейната италианска разновидност — теориите на Дел Векио) разглеждаше и вербално държавата като самоцел и във всеки случаи като ценност сама по себе си, то комунистическата идеология се присъединява към етатизма само доколкото държавата се разглежда като средство за премахване на класовите противоречия и за изграждане на комунистическото общество (макар, разбира се, действителността да изглеждаше съвсем различно). Сега се появява тенденцията държавата да бъде разглеждана вече като ценност сама по
155
себе си, без директно позоваване върху нейните класовообусловени елементи. Около 1966 г. в средите на съветската върхушка често се говореше за „руската държавност", верността към която бе препоръчвана като един вид главна добродетел на комсомолската младеж. Тази тенденция не можа да се наложи и да се пренесе от апокрифите в официалния живот. Но тя си остава все пак signum temporis и свидетелства за определени убеждения, които сигурно ще се проявят в друга форма.
Така модерният комунистически манталитет придобива по-ясни очертания. Господстващият тип в комунистическия свят претърпя безспорна промяна, но не по посока на либералната демокрацията по посока към фашизма. Това обаче не означава, че комунизмът изобщо не се е либерализирал — този процес продължава, макар и много мъчително и незадоволително. Това либерализиране обаче засилва още повече приликите му с фашизма. Нашето твърдение е само привидно парадоксално — във всяко отношение, освен тясно политическата област, фашизмът бе по-либерален от комунизма (а в тясно политическата област и двата режима са grosso modo, еднакво жестоки и антилиберални, макар и по различен начин).
Така, макар и на пръв поглед парадоксално, „фашизирането" на комунизма е важна крачка напред. Твърде голямо разстояние обаче дели все още комунизма от „фашисткия" етап, затова съзнателно говорим за фашистоидни, а не за фашистки черти на къснокомунистическия манталитет. Модерният комунизъм съвсем не се е отказал от основните идеологически постулати в духовната сфера и Поради това в никакъв случай не е достигнал относителния плурализъм на духовния живот във фашистките държави. В страните от Източния блок свалянето от длъжност заради. . . песимизъм, екзистенциализъм или хегелианство все още е възможно, а това не се случваше никога при Хитлер и Мусолини. Следователно от гледна точка на специфичните групови интереси на един учен в духовната област или на един поет, фашисткият строй си остава, макар и зло, все пак по-малкото зло.
При това не бива да забравяме, че, от друга страна, самите фашистки общества еволюират. Единствената съвременна държава, която след втората световна война все още съответстваше напълно на понятието „фашистка" — Испания, загуби още при Франко най-важните признаци на фашизма, след като най-напред бе отменена цензурата и бяха допуснати de jure опозиционни политически групировки. По този начин Испания, без да бъде либерално-демократична страна, още преди смъртта на Франко се реши на стъпка, от която дори най-либералната комунистическа страна — Югославия, все още се намира на светлинни години разстояние. В този смисъл можем да твърдим, че комунизмът се приближава към
156
класическия фашизъм, от който обаче самият следвоенен фашизъм се отдалечава.
Когато съзираме в съвременното комунистическо съзнание фашистоидни черти, ние сме същевременно напълно наясно относно рамките, в които могат да бъдат прилагани историко-социални аналогии и екстраполации. Като всеки социалпсихологически феномен и къснокомунистическият манталитет е нещо единствено и неповторимо. Когато твърдим, че той съдържа фашистоидни черти, ние използваме едно методологическо помощно средство, което естествено е само cum fundamento in re [*].
*. С основание в самите неща (лат.) — бел. пр.