I. РАЦИОНАЛНОСТ ИЛИ ИРАЦИОНАЛНОСТ НА КОМУНИСТИЧЕСКОТО ПОВЕДЕНИЕ
1. Произволът на решенията: принципът на тотализатора
2. Страхът от отговорност — взаимното следене
3. „Носител на лоши известия" или абсурдната ситуация на експерта в комунистическата система
4. Паралелизмът на партия и държава
5. Празните обороти на апарата
6. Приоритетът на догмата пред живота — основен признак и източник на комунистическата ирационалност
Това, което най-много пречи на западните политици, наблюдатели и „съветолози" да преценят правилно комунистическото поведение, е тяхната неспособност да разберат неговите мотиви, да схванат механизма на комунистическото мислене. Като негласна предпоставка за опитите да се предскажат евентуални съветски политически реакции на Запад служи предположението, че съветските политически лидери ще действат така, както биха действали на тяхно място при аналогична ситуация западните им колеги. Западният наблюдател несъзнателно клони към проециране на самия себе си или на познат нему човешки тип върху душата на комунистическия човек. Резултатът от тази операция е неизказаната теза, че например един Брежнев по същество е нещо като един Жискар, „само" че с противоположни интереси и разбирания.
Именно защото подобни изследователи използват западния модел на поведение като опорна точка за разбирането на комунистическия модел на поведение, те са склонни постоянно да рационализират мотивите и стимулите на господстващата прослойка от Източния блок. По този начин комунистическите властници биват представяни на всяка крачка като политици-реалисти и прагматици, за които емоциите и спонтанните импулси не значат нищо, за които и идеологията е само средство за заблуда на наивници и които се ръководят единствено от хладна, цинична, трезва пресметливост. В тази разпространена и популярна представа на Запада за източната политическа действителност комунистическите водачи претърпяват следната метаморфоза: секретари на ЦК и членове на политбюро се превръщат в двойници на американски техмократи и фирмени директори, мислещи и действащи по същия несантиментален и функционален начин, макар и спрямо света на технокрацията и бизнеса. Тази представа прониква не само в пресата, в интервютата на министри и парламентаристи, но дори в някои трудове, които по величината си са добили класическо значение. Дълбоката негативна политическа утопия на Оруел „1984-та" също не устоява на изкушението да припише на показания там съвършен тоталитарен ред някаква диаболична „логика". Още по-силно се поддава на това изкушение Замятин, който, въпреки че сам е преживял комунистическия строй, също така го представя като царство на конструктори и математици, които целят погребването на всяко чувство и на всяка мечта. [1]
Тази картина не е лишена от основание. В комунистическото поведение
1. Eugene Zamiatine, Nous autres. Paris, 1971, p. 77-78, 181-182.
8
се съдържа и един, при това силно изразен, политически реалистичен и в този смисъл „рационален" компонент: достатъчно е да се позовем на „тактическите" компромиси и маньоври за заблуда на противника, предприети от комунистическите партии (съюз с „империалистическия" Запад през Втората световна война, НЕП-а от 1922 г., коалиционните правителства в Източна Европа непосредствено след края на Втората световна война, флирта с православната църква в годините на войната, вноса на западни технологии днес). Тук се отнася и циничното пожертване на собствените верни привърженици (предаването на немските комунисти на Гестапо по време на германо-съветския пакт), както и сделките със заклетия враг (оживените търговски отношения на Източния блок с Чили и с гръцкия режим на полковниците). Но освен този компонент съществува една не по-слабо, а напротив, много по-силно изразена ирационалност, която е по-типична за комунистическото политическо поведение, отколкото за поведението на политическия елит в демократичните страни, тъй като тя произтича от същността на тоталитарните обществени структури. Този ирационален компонент е преплетен с прагматичния, „политически реалистичния" и „рационалния" компонент по амбивалентен и гротесков начин. Той е неоспорим и има основополагащо значение за адекватното опознаване на реалността в Източния блок. По-нататък ще се опитаме да разгледаме някои от главните му форми.
Двойката понятия, с която боравим, трябва тук да бъде обяснена. Като „рационално" следва да се определи онова поведение, онзи подход към проблемите и задачите, който почива на императива, че действителността трябва да бъде разглеждана такава, каквато е и чрез трезв анализ да се търси решение. Поради това рационалното поведение се абстрахира от възможното субективно отношение към действителността, от склонности, симпатии и антипатии. В противоположност на него, поведението бива „ирационално" тогава, когато се ръководи от чувства, душевна нагласа, настроения, елементи на вяра и преживявания, т.е. от т.нар. оценяващи актове на съзнанието, независимо от това дали импулсите, които ги предизвикват, са разумни, т.е. водят към успех или напротив, те са вредни, застрашителни и дори катастрофални. Ирационалното поведение изключва логичното мислене и както гласи известната мъдрост, прави човека „сляп". То се затваря за действителността и в този смисъл е крайно субективно. Сами по себе си „рационално" и „ирационално" не са синоними на „добро" и „лошо", „позитивно" и „негативно '. Рационалното може да бъде много „лошо" (напр. хладнокръвна потискане на чувствата), ирационалното пък, напротив — много , (напр, поетическата и художествената фантазия). Но нашата са оценките, а констатациите и то в една специфична област, каквато е
9
обществено-политическият живот. В тази област ирационалното прави системата дисфункционална и в този смисъл е негативно за нея. В настоящето изследване терминът „ирационално" се покрива с термина „дисфункционално" (явно, екстремално).
1. ПРОИЗВОЛЪТ НА РЕШЕНИЯТА: ПРИНЦИПЪТ НА ТОТАЛИЗАТОРА
Човек се изкушава да предположи, че комунистическата система е подчинена на строги правила на играта, в резултат на което нейните реакции на дадено събитие или действие лесно могат да бъдат предсказани. Това е вярно, но само до определена степен. В дадени моменти системата предизвиква съвсем неочаквани изненади, които представляват истинска загадка за западните наблюдатели. Ироничният израз „кремълски астролози" показва именно затруднението, в което съветската система нерядко поставя научно мислещите хора.
Така например репресивните мерки често са лишени от разумно основание, или пък няма строг ред, по който една репресивна мярка бива предприета. Съвсем не е ясно например, по какви причини на един човек се дава разрешение за излизане в чужбина, а на друг, който в основни черти има същата политическа физиономия — се отказва. Още по-непонятна става ситуацията, когато един и същи човек най-напред получава разрешение за пътуване в чужбина, но следващ път молбата му бива отхвърлена.
Би могло да се мисли, че паспортните власти на една комунистическа държава се ръководят от съвсем строги, до педантизъм точно фиксирани правила, когато разглеждат една молба за излизане в чужбина. Би могло да се вярва, че разрешението за пътуване е функция на политическата благонадеждност на гражданина и един вид „възнаграждение за добро поведение". Но това не е така. Политическите решения често са лишени от всякаква логика. Нерядко се случва, един лоялен и дори верен гражданин да получи отказ, докато напълно безразлични и дори ' не особено симпатизиращи на режима хора могат безпроблемно да вземат влака или самолета за Париж или Лондон. В аналите на тази, напомняща театър на абсурда история на комунистическата паспортна практика, има наистина невероятни случаи: на някого например бива разрешено посещение в Швейцария, но една година по-късно му се отказва пътуване. . . в Полша. Според един популярен в комунистическия свят израз, решенията в сферата на пътуванията приличат на нещо като тотализатора, който слепешком раздава печалби и загуби. Дали резултатът ще бъде положителен или отрицателен, често е въпрос на чиста случайност. Неспособността на комунистическите власти да открият навреме
10
потенциалните бегълци е едно емпирично доказателство за това.
Спонтанно възникналият образ за играта на тото изразява точно една функционална особеност на комунистическата система. По аналогия с него можем да говорим за принцип на тотализатора, върху който почива — поне в известно отношение, цялата партийна и държавна машина, с която се упражнява комунистическото господство. Принципът на тотото характеризира не само разрешенията или отказите за излизане в чужбина, но и много по-тежките форми на репресия. При Сталин молбата за емигриране бе равна на самоубийство. Същевременно, „безумната смелост" на Замятин можа да се увенчае с успех: през 1937 г., във върховия момент на репресиите, Сталин in persona [*] разрешава отпътуването му за Франция. И това важи за цялата вълна от репресии след 1937 г. Изтребването на старата болшевишка гвардия безспорно бе цел, която Сталин упорито преследваше. Заедно с това, Сталин най-вероятно е смятал за необходимо да спести на нищожна част от тази гвардия общата съдба, за да я показва като живо въплъщение на приемствеността между него и Ленин. [2] Трудно е обаче да се намери убедително обяснение, защо Антонов-Овсеенко бе убит, а Фотиева, Литвинов и Колонтай останаха живи. Няма разумни основания в полза на това, че такава идеологическа грешница като Александра Колонтай е заслужавала повече доверие, отколкото героя от гражданската война Антонов-Овсеенко.
Принципът на тотализатора важи и за днешните, много по-меки репресии спрямо дисидентите. Когато на един инакомислещ бива разрешавано и дори „препоръчвано" да емигрира на Запад, докато в същото време друг бива „лекуван" в психиатрическа клиника, за да бъде след това все пак екстерниран на Запад и то с всички възможни отрицателни последици, произтичащи от неговите разкрития, то това съвсем не говори за една последователна и промислена политическа линия.
Принципът на тотото характеризира също промяната и смените в управляващата прослойка и въобще между привилегированите. Сваляния и издигания, благоволения и немилост често са резултат на този принцип.
Като ярък пример за това можем да напомним случая Еренбург. В очевидно противоречие с цялата вътрешна логика на системата, която залага на сивотата и безличието, сталинското ръководство привилегироваше човек като Илн Еренбург, който можеше да се разглежда като въплъщение на дълбоко противните на това ръководство интелектуални и еврейски индивидуалисти, признаваше му изключителното право да
*. Лично (лат.) — бел. пр.
2. R. A. Medvedev, K sudu istorii (Zum Urteil der Geschichte). New York, 1974, S. 592-593.
11
пише не според разрешените шаблони, а със собствен литературен стил да гастролира по страниците на „Правда"!
Принципът на тотото лежи в основата на някои промени на върха на Източния блок и именно това обстоятелство поставя пред „съветолозите" истински загадки. Зад внезапното освобождаване на секретаря на ЦК X. и заместването му със секретаря У. те търсят тайни мотиви, нещо в смисъл, че победата на У. над X. означавало победа на „гълъбите" над „ястребите". С други думи: рационалистичните интерппретори на комунистическото поведение търсят разумните, кохерентни мотиви на някои тайнствени събития, търсят да открият техния смисъл. На тях въобще не им идва наум, че въпросните процеси могат да нямат никакъв смисъл.
Нашата теза звучи много провокативно. Нека обаче разгледаме този въпрос по-отблизо.
Недостигът на рационални мотиви съвсем не означава недостиг на мотиви въобще. Когато едно действие няма рационален смисъл, това не означава, че то е лишено изобщо от смисъл. Просто тези мотиви и този смисъл принадлежат към един друг порядък на афектите, един емоционален, ирационален порядък — според възприетата в началото на тази глава терминология.
Когато биват вземани съвсем неочаквани и дори абсурдни решения, то полуосъзнатият мотив за това е цялостната нагласа на системата към произвол, опияняващото чувство за всевластие. „Мога да правя всичко, каквото си поискам", „Защо пък да не постъпим веднъж и така" — така може да се изрази с думи нагласата, на която се основава подобно поведение на господстващите функционери, която те самите не биха признали никога, освен в пристъпи на откровеност или принизен самоконтрол. [3] Че тираните в древността са имали своите капризи и настроения, че са могли неочаквано да помилват непримиримия си враг и обратно, също тъй неочаквано да обезглавят верен служител, е известно на всеки исторически образован човек. Обаче комунистическият апарат често действа точно според този модел. В рационално немотивираните и противоречащи на всякаква логика издигания и сваляния, които източните господари предприемат, се манифестира именно произволът на неограничения, неконтролиран владетел. На върха на всяка тоталитарна държава подобно поведение е съвсем „нормално". Както институционалната уредба, така и умственото устройство на диктатора стимулира именно такъв начин на вземане на решения.
3. Boris Šragin, Protivostojanie ducha (Der Widerstand des Geistes). London, 1977, S. 6468; вж. също Assen Ignatow, Quelques considérations sur les mécanismes cachés du system soviétique. — In: Documentation sur l’Europe Central, 20 (1982), р. 215.
12
За диктатора е неустоимо изкушението към произвол и насладата от неговото упражняване.
Сред мотивите за определени „непонятни" освобождавания и наказания понякога се проявява и една по-мека форма на произвол. Подобни мерки имат наистина някакъв „смисъл", но той е много по различен о, онова, което привикналите към западни норми аналитици предполагат. Смисълът е следният: никой не трябва да става много силен, никой не трябва да се чувства сигурен за своето място.
Такава мотивация разкрива голяма доза политическа пресметливост: по този начин потенциалните конкуренти биваг своевременно отстранявани, а сред всички „бойни" другари се събужда чувство на несигурност, удобно за всевластието на диктатора. При едно по-близко вглеждане обаче, се оказва, че дори това придаване на смисъл принадлежи също така към сферата на ирационалния произвол, тъй като мотивите не са по същество и са дисфункционални: грдобни изненади разтърсват апарата и парализират неговата дейност. Изгодни за управляващия в момента „първи човек", те разстройват системата и следователно от нейна гледна точка са ирационални.
2. СТРАХЪТ ОТ ОТГОВОРНОСТ — ВЗАИМНОТО СЛЕДЕНЕ
Отказът на комунистическите функционери да поемат отговорност е толкова очебийна характерна черта на системата, че в Източния блок никой не я скрива.
Страхът от отговорност добива гротескни форми. Отговорът на комунистическия чиновник „Това не е моя работа" е най-банална практика от комунистическото всекидневие. В продължение на цели десетилетия комунистическите вестници публикуват една и съща карикатура: нещастен посетител на учреждение стои в центъра на кръг от чиновници и всеки от тях сочи към колегата си: кръгът се затваря! Този феномен е просто неотделим от комунистическата система.
Бягството от отговорност, разгледано като иманентно на системата е безспорно доказателство за ирационалност, тъй като то очевидно я парализира и значително забавя и разстройва нейното функциониране. Причина за тази ирационалност са две фундаментални особености на комунистическата система. Първо — свръхцентрализацията на системата и всевластието на нейния връх. Практически неограничената власт на върхушката възбужда у подчинените страх от възможните реакции отгоре в случай на „грешка". Подчинените функционери овладяват с годините до съвършенство изкуството да отгатват реакциите на върховете. Поради това те предпочитат да действат само в краен случай, когато не Могат да избегнат вземането на решение. По-сигурното е изобщо да не се взема решение
13
и въпросът да бъде препратен към друг, обикновено по-високопоставен функционер, който обаче прави същото, докато в крайна сметка не се включи самата върхушка.
Второ — свръхидеологичният, „идеократичен" [4] характер на системата. Тъй като всички, дори най-незначителните и чисто прагматични въпроси биват разглеждани по един изкуствен начин от гледна точка на най-дълбоките принципи на доктрината, съществува опасност „грешката" или това, което в даден момент бъде определено като „грешка", да се окаже посегателство срещу най-светите принципи и то с всички произтичащи от него последици за „еретика". Доктрйнерските понятия са Съвсем закостенели, но по парадоксален начин те притежават същевременно един „каучуков" характер, който позволява с една и съща идеологическа правдоподобност всяко действие да бъде представяно за „грубо нарушаване на марксистко-ленинските принципи". Това тласка функционерите към по-голяма предпазливост, бягство от отговорност и следователно — към бездействие. Очевидно е, че двете причини за бягството от отговорност са съвсем тясно свързани помежду си. Тъй като централните партийни органи са единствените меродавни интерпретатори на доктрината, страхът от произвола на тяхното всевластие е и страх от тяхната произволна присъда за това, кой е еретичен и кой — правоверен. Най-вредният за системата резултат на идеологически мотивирания страх от отговорност е взаимното следене, което води до истинска парализа в центровете на властта. Духът на взаимно следене цари вече десетилетия във всяко политбюро на Източния блок и в сравнение с него, разпространените на Запад представи за свръхпрагматичните „калкулатори" на върха на една голяма световна сила, изглеждат, меко казано, забавно. .
Идеологическата предпазливост, станалият вече инстинктивен навик да бъдещ винаги нащрек, е необходимо средство за оцеляване. Оказва се обаче, че то е и ефикасно оръжие в борбата за власт. И наистина, има ли по-добро средство за унищожаване на политическия конкурент от това да бъде обвинен в идеологическа грешка?
Така идеологическата „бдителност" насърчава безскрупулния кариеризъм — за сметка обаче на функционалността на системата! Това, което западните политици и наблюдатели не могат да си представят и постоянно изпускат из предвид е, че един член на политбюро по време на заседанията и обсъжданията посвещава най-голямата част от вниманието и енергията си на две във висша степен непродуктивни задачи: първо, бдително да следи изявленията на останалите членове
4. Alain Besançon. Present sovietique et lassé russe. Paris, 1980, р. 145-147.
14
и на политбюро, да регистрира „идеологическите" им „грешки", за да ги отстрани в подходящ момент, второ, също така внимателно да претегля собствените си думи, за да не сава повод на съперниците си да издигнат на свой ред обвинения в „идеологически грешки"! Клопки от такъв характер могат да се срещнат на всяка крачка! В това отношение комунистическият политик се намира в истинско минно поле.
Обсъжда се например въпросът за военната интервенция в някоя страна. Ако нашият член на политбюро заеме към това брутално намерение отрицателно становище, най-вероятно би се изложил на обвинението, че е опортюнист, че е пренебрегнал „интернационалния си дълг" и е предал непримиримостта в борбата с класовия враг. Ако обаче въпросният човек е за интервенцията, вероятно би се подложил на опасността да бъде заклеймен като авантюрист, който „обективно налива вода в мелницата на империализма". Когато този водещ политик се застъпи за стимулиране на производството на потребителски стоки, той дава основание на противниците си за обвинението, че се занимава с „евтина, дребнобуржоазна демагогия". Ако обаче, обратно, заеме позиция за приоритет на тежката индустрия, той вероятно ще се изложи на укора, че пренебрегва „нарастващите потребности" на масите и по този начин вреди на партията, като я откъсва от народа. На практика комунистическият политик трябва да полага един постоянен идеологически изпит, при това пред злонамерена комисия. Майсторско описание на това мъчение намираме в книгата на Солженицин „Първият кръг", където той възпроизвежда „разпита" на Абакумов от Сталин. [5] „Грешките", които може да допусне един апаратчик от върха, по правило са бомба със закъснител. Съперничещите си „бойни другари" си отбелязват усърдно грешките на другия и в удобен момент, когато сметнат условията за узрели, разкриват картите. На изпадналия в немилост висш функционер биват напомнени всички „погрешни позиции" в миналото и се оказва, че наговите „сподвижници в борбата" са жиаели заедно с един истински рецидивист.
Не е за учудване следователно, че ръководният функционер постоянно трябва да внимава да се изразява колкото се може по-предпазливо, за да, нека си послужим седна сакраментална комунистическа дума, се „презастрахова". Своите предложения и тези той допълва с всевъзможни обяснения и забележки, които, поне словесно, ги обезсилват и прават по-безопасни. Погледнато по същество, тези забележки са в най-добрия случай излишни и нищо не значещи. Най-често в тях се твърди, че техният автор не е казал това, което е казал. По същество, т.е. рационално
5. A. Solženicyn, V kruge pervom (Im Ersten Kreis). Frankfurt/Main o.J., S. 120-147.
15
погледнато, става дума следователно за една, неизказана по пряк начин, безсмислица. Тази безсмислица обаче представлява идеологическото „алиби" на апаратчика, който в случай на нужда ще се позове на своите „презастраховки", за да се отбранява срещу атаките — едно „алиби", което, разбира се, много често, когато в зависимост от разположението на силите съдбата му вече е решена, не довежда до оправдателна присъда. Естествена последица на взаимното следене е неимоверно забавеният ритъм на вземане на решения и рязко влошеното качество на тези решения: най-обикновени въпроси биват безкрайно отлагани, при което определящо значение имат не толкова съображенията по същество, колкото в много по голяма степен страхът да се заеме позиция и поеме отговорност, както и стремежът да се нанесе удар на съперника. Всичко това нагледно показва ирационалността на иманентните на системата методи.
3. „НОСИТЕЛ НА ЛОШИ ИЗВЕСТИЯ" ИЛИ АБСУРДНАТА СИТУАЦИЯ НА ЕКСПЕРТА В КОМУНИСТИЧЕСКАТА СИСТЕМА
Всевластието на бюрокрацията и „идеократичната" доминанта на нейната политика имат за последица един във висша степен ирационален резултат: обезсмисляването на работата и ролята на експерта, консултанта, съветника.
И в този пункт западната публика има напълно погрешна представа за положението в Източния блок.
Някои личности, които изпълняват функции, подобни на тези на експертите и съветниците в демократичните държави, биват смятани за меродавни при формирането на политическата воля на Кремъл (напр. Арбатов). Техните изявления, предназначени предимно за западни политически кръгове, биват внимателно проучвани, тъй като се предполага, че тези личности оказват значително влияние върху възгледите на съветското ръководство. Ала няма нищо по-невярно от това! На съветската действителност отново се приписва един рационален модел на поведение, който обаче не е в сила за нея. Тази грешка следва от основната хипотеза. че комунистическата реалност е изградена рационално, което обаче е неверно. От функциите на съветника следва, че дори ако неговата оценка на ситуацията и съветите му не бъдат непременно възприети, те най малкото ще бъдат взети предвид и което е още по-важно, че той има право да говори свободно, че може открито да каже истинското си мнение. Съдържанието на подготвената от експерта информация или анализ трябва да се определя само от аргументи по същество и от никакви дру п съображения, иначе работата му не би имала никакъв смисъл.
В Източния блок обаче съображенията по същество при изготвянето
16
на един доклад са само второстепенни. Много по-важно за съветника е неговият анализ да не противоречи на разбиранията на шефа и да не го шокира. Стремежът на съветника не е насочен на първо място към това вярно да възпроизведе реалното положение на нещата, а в много по-голяма степен той се старае да се нагоди към предварително формираните идеи на шефа или да отгатне тези идеи. Той се самоцензурира, преди още да се е явил пред началника. [6]
Теоретически би трябвало и комунистическият експерт да информира и да съветва. Той обаче знае много добре, че от него се очаква нещо друго, а именно — да потвърди вече взетото от шефа решение.
Странната ситуация на съветника в комунистическия свят възпроизвежда една твърде архаична форма на ирационалност: съдбата на „носителя на лоши известия". В древния Изток владетелят често е заповядвал да обезглавят пратеника, донесъл „лошите известия", сякаш самият той е виновен за неблагоприятния развой на събитията. Функциониращото по асоциативен път, управлявано от силни магични механизми и в този смисъл предлогично съзнание на древния деспот, смесва извършител с информатор.
Подобни случаи има при Сталин, срещат се в по-мека форма и днес. Съветникът, експертът, или просто подчиненият нарушава с лошите „новини" примитивната хармония, която цари в главата на секретаря на ЦК или на члена на политбюро, лишава го от неговите идеологически илюзии, от усещането за непокътнатост на управлявания от него свят, принуждава го да мисли — едно изключително неприятно занимание за висшите функционери. Така честният и съвестен експерт се излага на опасността да стане мишена за гнева на високопоставената личност или с други думи: той рискува да го постигне един, може би малка по-цивилизован вариант на ситуацията с нещастния древноегипетски роб, донесъл „лоши известия". Сталинският период предлага крещящи примери за това. Всички предупреждения за германските военни приготовления събуждат у Сталин само раздразнение: с рационално необяснимо упорство той ги отхвърля. След ужасния опит, който господстващият апарат имаше със своя „мъдър вожд и учител" напесредствено преди войната, много висши офицери просто не смееха да му съобщят намиращата се на тяхно разположение информация. Не бива да ни учудва фактът, че през нощта на 22 юни 1941 г. народният комисар на отбраната се решава да събуди Сталин едва когато войната вече е в пълен ход. [7] Можем добре
6. S. Zorin — N. Alekseev. Vremja ne ždet (Die Zeit wartet nicht). Frankfurt/M. 1970 3. 37.
7. G. K. Žukov, Vospominanija i razmišlenija (Erinnerungen und Reflexionen), Moskau, 1969, S. 254-255.
17
да си представим колко безсмислени жертви е струвал парализиращият страх от ситуацията „носител на лоши известия". Отказът да се чуе горчивата истина днес не води до кървави „наказания" за посмелия да я каже. Описаният ирационален механизъм обаче не е изчезнал. Той е присъща на системата характерна черта. „Грешките", които доведоха до дълбоката криза в Полша през лятото на 1980 година, бяха отдавна известни. Специалистите обаче систематично омаловажаваха техния размер, за да не изпаднат в немилост поради „черногледство".
Деликатната ситуация на честния съветник и информатор не е просто ирационална. Тя е истинска кулминационна точка на ирационалността. Тя разцъфтява в специфичните условия на комунистическото общество, което се определя, от една страна, от всевластието на управляващата бюрокрация, а от друга — от идеократичния характер на тази система.
Както вече бе казано, всевластието деформира съзнанието на властниците, прави ги капризни, подлага ги постоянно на изкушението да показват на поданиците, а и на себе си, че волята им не познава граници, че те могат да правят всичко, абсолютно всичко, че могат да си позволят това, което друг не би си позволил. Тъй като деспотът не чува никога нито една критична дума, самият той загубва критичния самоконтрол, започва да си въобразява, че може да пренебрегва съществени данни и компетентна информация, че може дори да не го е грижа вече и за фактите. Този инфантилен начин на поведение, разбира се, не е осъзнат, но е реален в пълния смисъл на думата. Той е най-едтественият резултат на една анормална политическа структура, където всяка дума на висшия функционер е закон.
От друга страна, „идеократичният" характер на системата изключва пер дефинитионем предположението, че на системата може и да не й върви, че може да изпадне в опасност или да изпитва сериозни трудности. Щом като на практика системата бива разглеждана като въплъщение на небесното съвършенство, като истинско Божие царство на земята, щом нито повече, нито по-малко, тя е продукт на историческата необходимост и нейните „железни закони", тогава всяка вест, напомняща на неприятната, жестока и всичко друго, но не и съвършена действителност, действа като кощунство. Спонтанната реакция на партийната върхушка е да отхвърли тези предупреждения по съвсем примитивен начин, като ги нарече „черногледство", „липса на вяра в силите на социализма", ако не и — „съзнателно намерение за обезкуражаване и деморализиране на партията". Разбира се, висшият партиен слой никога не се уморява да повтаря, че партията има смелост да гледа истината „в очите". Това обаче е само една псеедорационална маскировка. Практически системата се
18
придържа почти винаги към другия, дълбоко ирационален модел на представяне на желаното за действителност и на прикриване на неприятната, разстройваща информация.
По своята същност описаната ситуация представлява кулминация на ирационалността. Логично погледнато, тя е кулминация на ирационалността и в крайния си ефект. Тъй като никой не иска да минава за „черногледец" и да бъде наказван като „черногледец", целият този механизъм води до една всестранна масова измама в комунистическия апарат. Лъжата се превръща в норма на политическия живот в Източния блок. Всеки мами всекиго. Всеки премълчава нещо отрицателно и преувеличава нещо положително, като нерядко положителното бива изсмукано от пръстите. Всеки функционер просто лъже началника си, когато твърди в доклада си, че планът е изпълнен, докато в действителност планът не е изпълнен. Нашият функционер „изглажда" доклада, като си измисля липсващите 2—3 процента. Секретарят на заводския комитет мами секретаря на районния комитет, секретарят на районния комитет — секретаря на окръжния комитет, той на свбй ред — секретаря на ЦК. Измамата следва гротескно всички стъпала на цялата сложна йерархия на системата. На всяко следващо йерархично стъпало измамата расте и се увеличава несъответствието между действителност и официална картина. А на върха на йерархическата стълбица измамата бива най-голяма. Информацията, която достига до шефа на партията, има твърде малко общо с действителността.
Комунистическата система следователно се самоограбва откъм обективна информация. Непознаването на положението в страната и още по-малко в света е наказанието за потиснатата честност на по-нисшите „звена" на апарата. Висшият партиен слой става жертва на собствената си ирационалност.
4. ПАРАЛЕЛИЗМЪТ НА ПАРТИЯ И ДЪРЖАВА
Една друга, не толкова набиваща се в очи, но също тъй неоспорима форма на проявление на ирационалността, е структурният паралелизъм на партия и държава, при което всеки държавен орган има своя партиен двойник. Този факт често обърква западните наблюдатели и води, при недобро познаване на тази двойна структура, до многобройни грешки в оценките и анализите. Доколкото ни е известно, по това удвояване на структурите досега не е дискутирано. И това е жалко, защото става дума за уникален феномен, който няма аналог в историята. Функциите на държавата са много по-ясни от тези на партията, тъй като държавата сама по себе си се основава върху дълбока традиция и задачата й се състои в това да направи възможен обществения живот.
19
По-неопределени и съответно по-ирационални са задачите на партията като двойник на държавата, тъй като не е ясно каква смислена дейност би могла да проведе партията във връзка с държавата.
Според доктрината, партията трябва да „ръководи" държавата. От гледна точка на системата, тази роля е рационална само дотолкова, доколкото партията изработва най-общите направления на държавната политика и по-точно — на правителствената политика. Партията вижда своята цел в изграждането на социализма и комунизма, каквото и да означава това. Тя се самоопределя като „движеща сила" и „мотор" на развитието по пътя към тази цел, а държавата — като най-важна „трансмисия", с която партията си служи, за да постигне своя идеал. От това функционално отношение следва, че рационално погледнато, партията поставя на държавата една генерална задача и контролира изпълнението на тази задача. Тъй като обаче тази задача е само главната цел на изградената върху марксизма-ленинизма държава, контактът между партия и държава трябва да придобие конкретната форма на контрол на държавното ръководство, на правителството от страна на партията. Контролът на партията върху държавата бива обаче разпрострян и върху всички „звена" и подразделения на държавния апарат и следователно съответно делигиран, или по-точно казано, поделен между всички партийни „звена". По този начин обаче се загубва специфичната роля на партията да чертае големи стратегически цели и да оценява крайния резултат. Тя се преориентира към едно чисто технически контрол на средствата, към специфичната държавна делнична рутинност. Това е във висша степен дисфункционално и следователно според нашето определение — ирационално.
Дублирането на държавата от страна на партията е дисфункционално-ирационално от множество гледни точки. По съвсем неефективен начин една и съща работа трябва да се върши два пъти, при което, поради предимството на партийните инстанции, чието утвърждаване се чака, изпъпнението бива излишно забавяно. Вездесъщата партия в лицето на съответното „звено" задължително се намесва в най-обикновените и банални неща. За изпъпнението на икономическия план съответните държавни инстанции трябва да се отчитат не само пред висшестоящите държавни органи, но и пред съответните „наблюдаващи" ги партийни инстанции, като възприемат и провеждат техните „указания" и „препоръки". Така например отдел „Промишленост" на даден градски съвет докладва не само на председателя на съвета и чрез него — на окръжния съвет, но и на отдел „Промишлен" на градския комитет на партията. Така деканът на даден факултет информира за „резултатите" от изпитната сесип не само своя пряк ръководител „по държавна линия",
20
т.е. ректора, но и районния комитет на партията, под чието наблюдение се намира. Това се извършва на всяко равнище на държавния апарат. От гледна точка на здравия разум то означава изключителна загуба на време, енергия и средства.
Забавеното и непродуктивно действие на системата безспорно е тежка последица от партийното подражание на държавата. Още по-вредно е обаче влошаването на качеството на тази дейност. В най-добрия случай партийните функционери нямат какво да възразят по конкретните действия на държавните органи. Ако те се ограничат само върху това да повторят вече изложеното или възнамеряваното от държавните органи, това би било най-малката беда. Много по-лошо е, че партийните решения, често явно некомпетентни, са задължителни за държавните власти. Некомпетентността на партийните функционери е ималс в миналото катастрофални последици: апаратчици, които не разбират нищо от строителство, своеволно отменят решения на архитекта, „верни другари" без военно образование, като напр. Мехлис, забраняват през войната да се строят окопи, за да не се отслаби морала на войниците. [8] Днес наистина делът на специалистите в партийния апарат е много по-голям, но и днес представените в партийните органи специалисти по правило са главно от втора категория, тъй като те не са привлечени на партийна работа на първо място по делови критерии, а според това, дали са достатъчно комформистични и нагаждащи се.
Некомпетентността е наистина всеобщ „закон" на комунистическото общество. И все пак в сравнение с партийните функционери държавните функционери са по-вещи. Дори само поради характера на своята дейност държавните функционери са по-добре запознати с конкретните обществени процеси, докато концентрирано „идеократичният" харак тер на партията отклонява нейните „кадри" от усвояването на конкретни знания по съществото на нещата. Ала приоритетът на партийните структури пред държавните структури води до товг, че по-компетентният е подчинен на по-малко компетентния. Що се отнася до самия партиен апарат, то той има, от гледна точка на системата, подчертано паразитен и дори вреден характер. Паразитизмът на партийните функционери проличава толкова повече, колкото по-решително системата се опитва да интегрира определени „технократични" елементи. Колкото повече специалисти биват привлечени към управлението на държавните дела, толкова по-отчетливо се вижда, че „наблюдаващото звено" е абсолютно излишно.
8. R. A. Medvedev, Op. cit., S. 931.
21
Една друга ирационална дисфункционалност на паралелизма между партия и държава се вижда от твърде комплицираната и за непосветения западен човек също така непроницаема, подобна на лабиринт субординационна схема, която управлява отношенията между двете структури и ло този начин на свой ред забавя и смущава действията на апарата.
Партийният апарат има предимство пред държавния апарат само като цяло. Това отношение обаче не важи непременно за всяко произволно взето „звено" на двете системи. Има държавни структури с по-голяма тежест, отколкото определени партийни структури. Точната картина е твърде объркана и нейното разбиране е нещо като отгатване на гатанка. Необходимо е твърде близко познаване на системата и опит, за да бъде подреден този пъзъл.
Долната таблица следва да служи като ориентировъчна схема на отношенията по ранг между партийните и държавните структури. Направлението на стрелката ( -> ) сочи по-нисшата структура. Успоредните ( = ) означават, че съответният партиен и държавен ранг са равностойни. Вляво са партийните постове, вдясно — държавните длъжности. Картината се усложнява допълнително от това, че партийната структура от своя страна също така е раздвоена: съществува политбюро и секретариат на ЦК, между които, въпреки формалното първенство на политбюро, също така няма еднозначни действителни отношения на субординация, тъй като секретариатът, който „подготвя" заседанията на политбюро може чрез първия секретар, който задължително принадлежи и в двата органа, решително да манипулира „линията" на формално по-високостоящото политбюро.
Тази схема показва, че в общата йерархия на системата дори един завеждащ отдел в ЦК стои по-високо от министъра, въпреки, погледнато с очите на Запада, престижната титла на министъра, тъй като завеждащият отдел „наблюдава" няколко министри (например завеждащият отдел „Промишленост" в ЦК упражнява партиен контрол върху няколко отраслови министерства). А пък преднината на секретаря на ЦК пред министъра е всеизвестна истина. Един секретар на ЦК обаче стои по-високо дори от заместник-председателя на Министерския съвет и само когато заместник-председателят на Министерския съвет е същевременно и член на политбюро, каквито са преобладаващите, но не и всички случаи, а секретарят на ЦК не е член на политбюро, заместник-председателят на Министерския съвет има по-висок ранг. От друга страна обаче, председателят на Министерския съвет, т.е. най-високопоставеният държавен функционер (който винаги е член на политбюро), стои по-високо от секретарите на ЦК, а един заместник-председател на Министерския съвет има по-висок ранг от завеждащ отдел на ЦК, въпреки че двамата
22
функционери имат подчинени с еднакъв ранг: по партийна линия завеждащият отдел в ЦК контролира група министерства, а по държавна линия заместник-председателят на Министерския съвет също е отговорен за група министерства.
Като приблизителен ориентировъчен критерий може да бъде изведено следното неписано правило: по-високата длъжност на едно по-ниско (съответно регионално) партийно равнище отговаря на по-ниската длъжност на едно стъпало по-високото (национално или по-голямо рационално) държавно равнище. С други думи: държавният функционер трябва да отговаря на по-високи и по-строги изисквания, отколкото съответният партиен функционер, за да може да бъде равностоен в общата йерархична стълбица. Когато обаче даденото държавно равнище стои значително (поне с две стъпала) по-високо от сравняваното равнище на партийната йерархия, тогава държавният ръководител има по-висок ранг от партийния.
23
Познаването на тези правила е необходимо за точното подреждане на партийните и държавни величини в комунистическия Изток тъкмо толкова, колкото следенето на валутния курс, за да може изгодно и без загуби да бъдат сменени щатски долари за германски марки в капиталистическия Запад. И както валутните пропорции' имат като всеобщ еквивалент, като база за сравнение било златото, било доларът, така за сравнителна база на двете бюрократични образувания служи йерархичната стълбица на партийната структура.
Дори когато един държавен служител има по-висок ранг, отколкото един партиен функционер, то е само защото неговата длъжност се приравнява към такава партийна длъжност, която е по висока от ранга на въпросния партиен функционер, или пък защото този държавен служител, освен държавен има и съответен партиен ранг. Критерий е партийният ранг — не обратното.
С този ключ към „дешифрирането" на отношенията на субординация между партийна и държазна йерархия не може да се проникне до всички тънкости, които правят картината още по-комплицирана и чието проумяване може да бъде зададено на западните коментатори и аналитици за „домашна работа". Случвало се е например, секретариатът на ЦК, освен секретарите, да включи и един „член на секретариата на ЦК", който обаче не е секретар на ЦК. Рангът на подобен „член на секретариата на ЦК" в никакъв случай не е по-висок от ранга на един заместник-председател на Министерския съвет и също така не е непременно по-висок от ранга на един министър. Докато обаче подобен „член на секретариата на ЦК" е сравнително рядко срещано творение на комунистическата бюрокрация, то има твърдо установен случай на пряко съвпадане на партийно и държавно „звено": става дума за Главно политическо управление на армията, което е отдел на Министерство на отбраната, но същевременно ръководи партийните организации в армията и следователно упражнява функциите на партиен орган, който спада към „номенклатурата" на ЦК и формално има статус не само на отдел на министерството, но и на отдел на ЦК. Произлизащите от това субординационни усложнения са много големи: началникът на това управление е подчинен едновременно и на министъра на отбраната, и на един секретар на ЦК. За да се установи кой от двамата е по-високопоставен, необходимо е съобразяване не просто с точно определени, а с променящи се дадености. Повече се чува думата на този, който освен заемания пост е още и член или кандидат-член на политбюро. Ако двамата имат съвършено еднакви партийни санове, вероятно това би довело до остро съперничество и спорове, докъде се простират пълномощията им.
Фактът, че този бюрократичен ребус се отразява смущаващо върху
24
функционирането на системата, е донякъде ясен на нейното ръководство — поради това са и честите оплаквания, че партията се занимава с дейности, които не са й свойствени. Ала само югославските „ревизионисти" се осмелиха да си направят изводи от това и да освободят партията от баласта на всякакво подражание на държавата, т.е. практически да разградят тежко подвижния партиен апарат. Що се отнася до привържениците на марксизма-ленинизма от Източния блок, то те и сега, както и преди, продължават да се държат здраво за абсурдите на паралелизма.
Поставим ли въпроса за причините на тази ирационалност на институциите, ще стигнем до една друга, по-генерална форма на комунистическата ирационалност, а именно: приоритета на догмата пред живота, с която ще се занимаем в края на първата част на настоящото изследване. Ръководната роля на партията е догма. А догмата няма насита, тя никога не се задоволява с жертвите, които й биват принасяни. Догмата показва вътрешна склонност към преувеличение и пароксизъм. Догмата изисква партията да „ръководи" държавата. Макар и произволна, дори и тази „постановка" оставя на здравия човешки разум достатъчно простор: това „ръководство" може да бъде осъществено по югославски маниер, т.е. партията чертае само най-общите идеологически насоки на държавата и не се меси в техниката на нейното функциониране. Обаче за догматичното съзнание това е твърде недостатъчно: ръководната роля на партията по отношение на държавата трябва да се осъществява дребнаво и педантично на всяко равнище. Лавината на догматичното свръхусърдие влече след себе си цялата тази институционална нелепост, която вече скицирахме.
Един друг фактор, който също така допринесе за това удвояване на държавата в лицето на избуялата партийна бюрокрация, се корени на свой ред в ирационалността на деспотизма и тоталитаризма. Става дума за склонността на антидемократичните бюрокрации да се превръщат в самоцел. Външна проява на тази тенденция е безсмисленият церемониал. В комунистическата система церемониалът играе важна роля (вероятно тук се проявява византийското наследство за Русия). Сложните субординации и преплитания на партия и държава предоставят на „кадрите" всекидневната възможност да упражняват и усъвършенстват този церемониал — едно занятие, което, разбира се, невинаги е безопасно.
5. ПРАЗНИТЕ ОБОРОТИ НА АПАРАТА
Да разгледаме сега превръщането на апарата в самоцел от една друга страна.
Набъбналият партиен апарат се оказва паразитен и излишен в отношенията му с държавата. Ала неговата безполезност се простира по-далеч,
25
засяга неговите собствени вътрешнопартийни функции.
Партийният апарат, според възгледа, лежащ в основата му, е само средство, позволяващо функционирането на партийния живот. Тъй като обаче партийният апарат се разраства до размерите на една чудовищна структура, той се превръща в цел, нещо повече — в самоцел. Собственият му, херметично затворен живот става за него по-важен от живота на партията. Вътрешните правила и „обичаи", които теоретично съществуват само за да облекчават живота на партията, получават видима преднина пред това, на което първоначално е трябвало да служат. Този феномен бива наистина донякъде забелязан и съответно — „осъден" от бюрократичното съзнание, но това не променя с нищо неговата същност.
Като цяло се залага не толкова върху реалните постижения, колкото върху степента на тяхното съвпадане с формалните, вътрешнопартийни предписания, върху установената форма на отчета за тях. Не фактът сам по себе си, а докладът за него има първостепенно значение. У Солженицин четем:
„Той (назначения за партиен секретар на „наказателен обект" Маврово, Степанов — А. И.) откриваше пропуск след пропуск. Да не говорим за непълнотата на анкетните данни, за непълнотата в подбора на справките в личните дела, да не говорим за отсъствието на подробни характеристики на всеки партиен член или кандидат — биеше на очи по отношение на всички мероприятия изобщо една порочна насоченост: да се провеждат, но да не се отбелязват документално, в резултат на което самите мероприятия ставаха някак призрачни.
— Но кой би повярвал? Кой ще Ви повярва сега, че тези мероприятия са били наистина проведени?! — възкликваше Степанов, вдигайки ръка с димяща цигара над плешивата си глава.
И той търпеливо разясняваше на Кликачев, че всичко това съществува само на хартия (тъй като се основава само на устни твърдения), а не е действителност (т.е. не върху хартия, не във вид на протоколи)" [9]
Гениалният писател е намерил точната формула. Партийният апарат преобръща тотално отношението между видимост и реалност: да съществува нещо в действителност, за апарата означава то да съществува на хартия, а „да съществува само на хартия", означава то наистина да съществува действително, но без да е фиксирано в партийните документи. На хартията, а не на фактите се отдава най-голямо значение. В абсурдния театър на партията именно хартията се оказва живототворящият фактор.
9. A. Solženicyn, Op. cit., S. 493; курсивът е на А. Солженицин.
26
Предимството на установената форма на действието пред неговото съдържание се изразява и във факта, че някои висши функционери дължат скорострелната си кариера на своята външна пунктуалност. В класическите времена бе възможно човек да получи повишение дори само защото връчва своя писмен доклад или пък се явява на устен доклад пред шефа на точно определения час, при което е без значение какво точно съдържа докладът.
Отдавна вече партийният апарат живее с един и същи рутинен ритъм, който през десетилетията не се е особено много променил. Година след година, десетилетие след десетилетие се повтарят все същите фази на цикъла, биват допускани все същите „грешки" й биват отправяни все същите „критики" към тези грешки: изработването на годишните, тримесечните и месечните планове на дадения партиен комитет; подготовката на „отчетно-изборната кампания" през есента, „щурмовщината" при изпълнението на стопанските планове, критиката на тази щурмовщина. Партийният календар е също тъй неотменен като астрономическия календар. Тази последователност би могла да се осъществи през 30-те, 40-те, 50-те, 60-те, 70-те и дори през 80-те години. В дневния ред на заседания, съвещания и събрания се появяват все едни и същи въпроси: „Подобряване работата с младежта" (жените, пенсионерите, националните малцинства), „Стил и методи на партийната работа", „Повишаване на квалификацията на кадрите", „Работата на партийната организация за овладяване на маркисзма-ленинизма" и т.н., и т.н.
Благодарение на този рутинен цикъл, всяка година партийният апарат най-малко за двата месеца, които предшестват откриването на въпросната „отчетно-изборна конференция", се откъсва почти напълно от текущите организационни въпроси и от съответното държавно „звено": всички функционери работят трескаво върху подготовката на конференцията и предимно върху написването на отчетния доклад и документите към него. Текстът на доклада бива два-три пъти обсъждан и съответно преработван, докато бюрото даде своята благословия. Напрежението расте. По време на Сталин подобен партиен или комсомолски комитет непосредствено пред началото на конференцията напомняше щаб за борба със стихийни бедствия или обсадена крепост. Нямаше и следа от нормален работен ден — „работеше" се от ранна утрин до късна вечер, дори се спеше в сградата на комитета. Тази трескавост и днес още не е напълно изчезнала, само че за разлика от добродетелния аскетизъм на героичните времена, тя се разиграва край луксозен декор.
По този начин, функционално погледнато, апаратът бива парализиран за един немалък период. Апаратът се занимава не с това, за което е извикан на живот — с организацията на настоящето, а възпроизвежда
27
по съответния ред един отминал период. Миналото господства над настоящето.
Превръщането на апарата в самоцел е non plus ultra [*] на ирационалността. То произхожда между другото от вече разгледания идеологически мотивиран страх от отговорност: всяка запетайка в ответния доклад трябва да бъде внимателно претеглена, така че партийният комитет да се застрахова пред висшестоящите инстанции, които ще оценяват дейността му по това, дали тя е представена в доклада според определения шаблон.
Друга, особено красноречива проява на празния ход на партийния апарат, която разкрива неговото безсмислие, е структурата и съдържанието на „партийните документи", които би трябвало да дават тон на цялостния обществен живот.
Сирил Сълцбъргър веднъж се беше пошегувал, че вероятно най-опасното оръжие на комунистите е непоносимо скучният език на техните текстове, тъй като той отблъсква западните западните политици от детайлно изучаване. По този начин Западът остава неинформиран за истинските намерения на Кремъл. Може би комунистите постигат, сигурно без да знаят това, тъкмо този благоприятен за тях ефект. Същевременно обаче те постигат, и този път вече със сигурност несъзнателно, един друг ефект, който вреди на тях самите: недостиг на съществен, ясен, еднозначен анализ.
Почти няма доклад или „решение", камо ли „указание", „насока" или „постановка", които по същество и свързано да разглеждат третирания въпрос. Вместо това се налага една веднъж завинаги утвърдена архитектоника, която пък налага на текста следната композиция:
Той започва с едно въведение, което по съдържание е твърде далеч от темата. Тази увертюра е пропита от един задължителен оптимизъм: „Под ръководството на комунистическата партия на Съветския съюз (Чехословакия, Румъния, България и т.н.) трудещите се от Съветския съюз (ЧССР, ССР, НРБ и т.н.) постигнаха през последните години значителни успехи в областта на селското стопанство (областта на образованието, тежката; леката промишленост)". Това, разбира се, е твърде съкратен и опростен образец на въведение, което обикновено е изобилно гарантирано с често ненужни и нищо незначещи данни за числото на построените заводи, за хектарите новоразорана земя, за наново обзаведените училищни сгради, както и с един вид „стопанска лирика", която звучи малко странно в един работен документ: „С гордост гледат трудещите
*. Максимумът (лат.) — бел. пр.
28
се от нашата страна на създадените с техните ръце такива впечатляващи дела, каквато е Водноелектрическата централа X., Целулозопреработвателният завод У." и т.н. Едва след тези разточителни описания документът започва бавно да се приближава към същинското ядро на проблема. В сравнение с тържественото въведение тази част засяга винаги някакъв недостатък или „назряла необходимост" (която по правило отдавна е назряла), или пък дефекти: „слабости" и „погрешни (неправилни, обратни) тенденции".
Ако в сравнение с „назрялата потребност" фанфарните звуци от началото на документа звучат просто неуместно, то пред лицето на „слабостите" и „погрешните тенденции" те въздействат направо като гротеска.
В третата част на този триптих се прави равносметка. Тя съдържа „решения" и „указания", които са още по-мъгляви и проточени, отколкото въведението. Един такъв заключителен текст изглежда горе-долу така:
„1. Централният комитет на КПСС задължава централните комитети на партиите на съюзните републики, областните и районните комитети да следят отблизо и постоянно да контролират работата на съответните отдели на централня комитет, на областните и районните комитети, както и на съответните министерства и отдели на областните и районни съвети на народните депутати.
2. Централният комитет на КПСС задължава централните комитети на партиите на съюзните републики и областните и районни комитети на партията постоянно да повишават отговорността на отделните комунисти за преодоляване на трудностите в селското стопанство (машиностроенето, образованието) и да ги възпитават в дух на непримиримост към слабостите и пропуските в работата, към прахосничеството и нехайството.
3. Централният комитет на КПСС препоръчва на Министерството на селското стопанство (машиностроенето, образованието) да предприеме конкретни мерки за преустройството на селското стопанство (машиностроенето, образованието) ".
Ако читателят на един истински партиен документ, вместо него чете нашия въображаем образец, то има твърде малка вероятност фактическият текст да се различава съществено от нашия. Сменят се само имената на министерствата и ведомствата, съответно на дадените „инициативи” (почини) и разбира се — специалните термини. Но конструкцията, начинът на мислене остават непроменени.
Заключителната част на документа бива ясна и недвусмислена само в един-единствен случай: когато в нея се обявяват наказания,
29
освобождавания и въобще персонални промени, когато централният комитет освобождава, понижава или пък — предупреждава някого.
Преведен на рационален език, смисълът на един партиен документ от този тип може да бъде формулиран приблизително така: положението в дадена област на обществения живот е наистина удовлетворително, но е дошло време да се направи още нещо, а именно това и това. Или: положението е тежко и е необходимо, съответно наложително, да бъдат предприети определени промени и подобрения, които също са конкретно и точно описани. Ог гледна точка на здравия разум следователно остава напълно необяснимо, защо е бил необходим целият този словесен церемониал на уводната част и по какви причини първо се рисува една сладникава картина на действителността, която сетне изложението разрушава. Опитният читател от Източния блок борави с този текст именно според изискванията на здравия разум. Настроен достатъчно саркастично, той знае: когато едно решение на ЦК започва с похвалните думи „за нашите големи успехи" това обикновено означава, че положението е тежко и някой ще бъде свален от своя пост. Идиличното настроение в началото на решението не предвещава нищо добро. Поради това този циничен читател пропуска въведението, прочита набързо продължението, за да стигне до същността на нещата: „грешките" и наказанията. Едва тук той присъства с цялото си внимание. Защо е тази игра на криеница с читателя?
Ако рационално настроеният читател на този текст може да свие снизходително рамене при въведението като на излишен, но безобиден и общоприет обичай, то „конструктивните" изводи ще му се видят направо безсмислени. Тяхната оперативна стойност е равна на нула. Тяхната безсъдържателност и безполезност се набиват в очи. Безспорно ясно е, че с общи фрази от рода на това, работата да бъде „подобрена", комунистите да имат по-голямо съзнание за отговорността си, контролът да бъде по-строг и по-грижлив, нищо не може да се постигне. Това са тривиалности, които не могат да помръднат който и да е проблем на сантиметър напред, ако към тях не се добави нещо съществено и конкретно, от което обаче в „мъдрия" документ няма и следва.
Дисфункционалността на подобни служебни текстове е стопроцентова и неоспорима. Въпреки това тяхното произвеждане продължава безпрепятствено вече десетилетия. Защо?
Партийните решения са в пълно противоречие с една иманентна на системата рационалност. Ала въпреки видимостта, копто те могат да създадат у незапознатия с комунистическата система наблюдател, целта им не се състои в това, да допринесат за рационалното разрешаване на определени проблеми. Скритият смисъл на тяхното безсмислие е съвсем
30
друг: що се отнася до .конструктивната" част на документа, то той изразява празните обороти на апарата, превърнал себе си в самоцел — не се залага върху съдържанието на текста, а върху неговата форма. Важно е не това, да се направят адекватни и полезни изводи, а да има въобще някакви изводи, без значение какви. Задължителното и бъбриво ударение върху „успехите" в началото е предизвикано от постулирания, идеологически обусловен оптимизъм на доктрината. На най-висшата социална система, която представлява истински есхатологичен завършек на историята, не може да не й върви: дори „грешките" да са големи, като цяло тя трябва да върви напред. „Не може да бъде това, което не трябва да бъде". Неотменимото от никакви негативни явления първенство на положителното и доброто, неговото предустановено превъзходство пред отрицателното и лошото — това е същинското съдържание на уводните панегирици в партийния документ. Става дума, разбира се, за един чисто догматичен постулат, който не издържа проверката на действителността, тъй като в миналото тъкмо онези документи, чието намерение бе да „коригират" най-страшните бедствия в съветската история, започваха именно така оптимистично: напр. завоалираното признание на истината за катастрофата в селското стопанство, която Сталин завеща. Друга страна на същата идеологическа мотивация е и споменатият вече страх от възможно посегателство срещу „непоклатимите принципи" на доктрината: не бъдат ли „успехите" подробно изброявани, би могло да възникне впечатлението, че социализмът не е толкова силен и успешен, колкото би трябвало да бъде по дефиниция. Поради това авторите продължават за стотен път своята втръснала се на всички, овехтяла идеологическа алилуя. Идеологическото „презастраховане" над всичко! Празният ход на бюрокрацията достига своята кулминация в една чудата дейност, която бихме могли да наречем „самоконсумация". Нашият анализ на обособяването на комунистическите организационни структури ще завърши с това.
Става дума за занимаването на апарата със самия себе си. Склонността на апарата да се откъсва от живота на партията на обществото и да се превръща в един затворен свят, се проявява в най-чист вид във факта, че той и експлицитно става тема и обект на самия себе си. Особено гротесков пример за това са провеждащите се в централния комитет периодични обсъждания на въпроса, как Н-ският областен комитет изпълнява неговите, на централния комитет, „указания". Съответната точка от дневния ред е формулирана именно така: „Провеждане на уко занията и решенията на партията от областния комитет". В съдържателно отношение темата не е конкретизирана и това става напълно съзнателно! Да се опитаме да си представим целия този mise-en-scène: подчиненият
31
„орган" трябва да отчете пред висшестоящия „орган" как „работи" с идващите „отгоре" директиви и как ги изпълнява..Разумно погледнато, по тази тема едва ли би могло да се каже нещо смислено, което да не се съдържа в редовните доклади на нисшестоящата инстанция пред висшестоящата: цялата дейност на нисшестоящия комитет не е нищо друго, освен провеждане на решенията и „указанията" на висшестоящия комитет! Следователно при това обсъждане е необходимо изкуствено абстрахиране от конкретното съдържание на работата на комитета и посвещаване на формалните процедури, използвани в хода на тази работа: например, че функционерите „се запознават" с решенията и т.н.
Че тази дискусия е напълно стерилна, е очевидно: начините, по които се работи с един документ, са толкова малко, че се броят на пръсти, те са всеизвестни и прастари. Какво друго може да се каже за документите, освен че са били изучавани задълбочено, респ. повърхностно, методично, респ. несистемно, редовно, респ. нередовно, „абстрактно", респ. „в непосредствена връзка с живота"? Така подобно обсъждане се оказва във висша степен безплодно. То фактически представлява „самоконсумация", ярка проява на празния ход на една машина, която безсмислено следва своя ритъм. По-ясно ирационалната дисфункционалност на тази „активност" едва ли може да се покаже.
6. ПРИОРИТЕТЪТ НА ДОГМАТА ПРЕД ЖИВОТА — ОСНОВЕН ПРИЗНАК И ИЗТОЧНИК НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ИРАЦИОНАЛНОСТ
В хода на нашето изложение почти винаги обръщахме внимание на това, че описаният ирационален начин на поведение в крайна сметка напълно или отчасти се корени в идеологическата обусловеност на комунистическото мислене и действие. Страхът от отговорност е също страх от възможни посегателства срещу предписанията на комунистическата идеология; гротескните размери на този страх показват a fortiori [*] какво значение се отдава на „чистотата" на идеологията и какъв ужас е тази „чистота" да не бъде „омърсена". Въпреки цялото си очевидно безсмислие, паралелизмът на държава и партия и празният ход на апарата се запазват тъй като те довеждат идеологическия пост»/пат ла оъководнатя роля на партията докрай, а идеологическите постулати се нуждаят от неограничеността и я насърчават. Ситуацията „носител на лоши известия” е също така свързана с идеологическата липса на мярка, която създава такава атмосфера на „свещен ужас" пред принципите и фикциите на учението, че всичко, което дори само по асоциация е „свързано" с враго-
*. В толкова по-голяма степен (лат.) — бел. пр.
32
вете му, предизвиква заслепяващ гняв, който не позволява да се различи извършителя на едно действие от информатора за него. Произволът на вземането на решения и принципът на тотото също така са свързани, макар и по-отдалечено, с интериоризирания, преживян идеологически принцип на диктаторското „неограничено от закона", (Ленин) всевластие на апарата.
Следователно безспорно е, че идеологическата догматика на формулираните от Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин принципи, зле свързани помежду си, но в основни линии — окончателно канонизирани, образува ядрото на комунистическата реалност. Комунизмът е в истинския смисъл на думата един „идеократичен" феномен.
Дори ловката игра с идеологическите принципи, тяхното пригаждане към дадени „прагматични" потребности в никакъв случай не освобождава комунистите от идеология, не ги прави „прагматици" и „политически реалисти". Дори това нагаждане свидетелства за огромната власт на идеологията в комунистическото общество, с която трябва да се съобразяваш и която стриктно определя рамките на възможните политически решения. [10] Следователно в едната или в другата форма, изтълкувана по нов начин или не, идеологията трябва безпрекословно да управлява, пък да става каквото ще! Не догмата трябва да се нагажда към живота, а обратно — животът трябва да се нагажда към догмата.
Ирационалността на този официално непровъзгласен, но практически все още господстващ императив, е явна. Връзката между ирационалност и догма е съвсем понятна. Вече поради своята същност догмата сс изплъзва от критична проверка: тя се крепи, въпреки разумните аргументи, т.е. по ирационален начин. Но и присъщата на догмата претенция за единствена истинност, и нейният нетолерантен дух са от ирационално естество: те се пораждат от емоционален гняв, а не от рационални разсъждения.
От своя страна тази догматична ирационалност следва от ирационалния характер на основния комунистически социален проект: целта, към която се стреми комунизмът, е продукт най-малко на два дълбоко ирационални импулса — копнежа за пълно ощастливяване на „човечеството" и готовността това щастие да бъде постигнато на всяка цена, включително и с груба сила. В светлината на разумното мислене пълното ощастливяване е невъзможно, а агресивният характер на желанието за ощастливяване — против волята на ощестливяваните, изглежда направо
10. Helmut Dahm, Der gescheiterte Ausbruch, Entideologisierung und ideologische Gegen-reformation in Osteuropa (1960-1980), Baden-Baden, 1982, S. 739.