IX. Какъ прѣминаха Пироть и Враня къмъ Сърбия.
Щомъ ce започнаха прѣговоритѣ за миръ между Турция и Русия, английското и австроунгарско правителство дадоха да ce разбере, че тѣ протестиратъ противъ всѣко постановление, което противоречи на договоритѣ и уврѣжда европейскитѣ интереси [1]. A на 30 януари н. ст. 1878 година английското правителство чрѣзъ едно комюнике заявява, че то нѣма да признае никаква стойность на съглашенията (между Русия и Турция), които клонятъ да измѣнятъ европейскитѣ договори и накърнятъ общитѣ интереси или великобританскитѣ, до като тѣ не бѫдатъ одобрени отъ силитѣ, които сѫ подписали Парижкия договоръ [2]. A когато ce подписа основата за миръ въ Одринъ и дойде редъ да ce подпише и прѣдварителниятъ договоръ въ Санъ-Стефано, графъ Андраши, министъръ на външнитѣ работи въ Австро-Унгария, покани великитѣ сили на конференция, която да уреди съ общо съгласие бѫдащия миръ [3]. Графъ Игнатиевъ е ималъ, както пише въ своитѣ записки, идеята да ce свика наново цариградската конференция отъ 1876/1877 година, която да продължи своята прѣкѫсната дѣйность, и съ помощьта на руската окупация да ce приложатъ взетитѣ по-рано рѣшения. Но сега никоя отъ великитѣ сили не мислѣше за това, a и самото руско правителство признаваше правата и интереситѣ на силитѣ върху Балканския полуостровъ и въ прѣдвечерието на Санъ-Стефанския договоръ телеграфира на главнокомандуващия, че прѣдварителниятъ договоръ ще бѫде подложенъ на одобрение отъ силитѣ.
Тъкмо слѣдъ сключването на Санъ-Стефанския миръ настѫпи за Русия най-лошо врѣме. Тя бѣше изтощена, a вмѣсто Турция — прѣдъ нейнитѣ войски въ Мраморно-море стояха английски военни кораби. Австро-Унгария, подкрѣпена отъ Германия, пое инициятивата
1. Documents diplomatiques. Congrès de Berlin, стр. 6.
2. Cé тамъ, стр. 7.
3. Cè тамъ, стр. 7—8.
CXV
да лиши Русия чрѣзъ една конфсренция отъ плодоветѣ на нейнитѣ побѣди. Особсно силно настроейие противъ Санъ-Стефанска България ce създаде въ Англия. Както правителственитѣ крѫгове така и общественото мнѣние смѣтаха, че чрѣзъ Санъ-Стефаиска България Русия слиза на Бѣло-море и обръща Черно-море на второ Каспийско-море. Русия ce почувствува изолирана : срѣщу нея бѣха Англия, Австро-Унгария, подкрѣпяна отъ Германия, и Турция; срѣщу нея бѣха лошо настроени дори недавнашнитѣ ѝ неудовлетворсни чрѣзъ Санъ Стефанския договоръ съюзници: Румъния и Сърбия, особено първата, на която руситѣ взеха Бесарабия. Русия, която бѣ обвързана чрѣзъ договоръ съ Австро-Унгария прѣди войната (Райхщатския договоръ отъ юли 1876 год.), въ силата на който трѣбваше да ce произнесятъ върху резултатитѣ отъ войната всички държави, които сѫ вземали участие въ Парижкия и Лондонския договоръ [1], прибѣгна наново до нейната помощь. Графъ Игнатиевъ отиде съ мисия въ Виена. Той прѣдложи на австро-унгарското правителство да окупира Босна и Херцеговина, срѣщу осѫществяването на Санъ-Стефанския договоръ. Но сега австро-унгарското правителсто искаше освѣнъ Босна и Херцсговина, като нейни провинции съ автономно управление, да ce даде такова управление на Албания и Македония заедно съ Солунъ; на Сърбия и Черна-Гора то признаваше независимость, но подъ условие да сключи съ тѣхъ военни и търговски договори и новитѣ княжества да образуватъ съ Авсгро-Унгария митнически съюзъ (Zollverein [2]). При такива искания на Австро-Унгария рускитѣ дипломати почнаха да загатватъ за подѣлба на Турция между Русия и Австро-Унгария [3]. Като не сполучи руската дипломация и въ това, прибѣгна до съглашение съ Англия, подписано отъ Солсбери и Шувалова въ Лондонъ на 18 ыай 1878 година. Споредъ това съглашение южнитѣ граници на България ce отдалечаватъ съвсѣмъ отъ Бѣло-море, и ще ce опрѣдѣлятъ споредъ рѣшенията взети въ цариградската конференция. Западнитѣ граници ще отиватъ до мѣстата, населени отъ българи, но не бива да отиватъ пó на западъ отъ линията между Нови-Пазаръ и Курша-Балканъ (?). България, опрѣдѣлена така, ce раздѣля на двѣ провинции, именно
1. Договорътъ е печатанъ у Јов. Ристић, Дипломатска историја Србије (1875—1878). Београд, 1898, књ. II, стр. 27. Сѫщо y Милюковъ въ Български Прѣгледъ, год. V, кн. ІХ-Х, стр. 86.
2. Јов. Ристић, Дипломатска историја Србије, II, стр. 147.
3. Јов. Ристић, II, 150, 152. Сравни П. Милюковъ въ Български Прѣгледъ, год. V, кн. IX—X, стр. 92. Отъ разговора на баронъ Жомини съ Протичъ се види, че спогодата зa дѣлежъ на Турция между Русия и Австро-Унгария не ce осѫществила, защото послѣдната искала за себе си земята до Стара-Планина, Родопитѣ и Бѣло-море.
CXVI
едната на сѣверъ отъ Балкана (Дунавска България) ще получи политическа автономия и ще се управлява отъ свой князь, другата на югъ отъ Балкана (Румелия) ще получи административна автономия и ще ce управлява отъ християнски губернаторъ [1]. Австроунгарското правителство въ това врѣме ce сговори съ германското досежно окупацията на Босна и Херцеговина и върху пѫтя къмъ Солунъ и Бѣло-море прѣзъ новопазарския санджакъ [2].
При такива тежки условия трѣбваше рускитѣ делегати князь Горчаковъ и графъ Шуваловъ да ce явятъ на Берлинския конгресъ, чиито засѣдания почнаха на 1 юни 1878 година.
Нека разгледаме първо прѣговоритѣ на Сърбия съ Русия досежно Санъ-Стефанския договоръ.
Когато наближи врѣме да ce сключва миръ между Русия и Турция, сръбското правителство даде опѫтване на полковника Катарджия, аташиранъ при руския генераленъ щабъ, да съобщава на правителството за намѣренията на главнокомандуващия досежно сръбскитѣ интереси. Съ сѫщата цѣль ce изпрати въ Петроградъ Милосавъ Протичъ, членъ отъ касационния сѫдъ; той трѣбваше сѫщеврѣменно да ce застѫпя за сръбскитѣ интереси прѣдъ правителсгвенитѣ крѫгове и прѣдставителитѣ на общественото мнѣние. И на двамата бѣше порѫчано да настояватъ да ce прокара въ условията за прѣмирие и въ договора за мира: независимосгьта на Сърбия и съединението съ нея на Стара-Сърбия или сегашния косовски вилаетъ съ добавка на Видинъ. Подъ косовски вилаетъ да ce подразбира и Новопазарско. Сѫщеврѣменно бѣше изработена карта на бѫдаща Сърбия съ стратегически точки за отбрана на бѫдащитѣ сръбски граници. Тя бѣше изпратена въ руската главна квартира и въ Петроградъ. Въ проектираната нова прибавка кыгь Сърбин влизаха: Вишеградъ, Фоча, Бѣло-поле, Берана, Дебъръ, Велесъ, Щипъ, Горна Джумая, Кюстендилъ, Радомиръ, Драгоманъ, Гински проходъ, Стара-планина, проходътъ св. Никола до Бѣлоградчикъ и Кула съ Видинъ [3]. Въ сѫщата карта бѣха означени и границитѣ на Стара Сърбия, която обхваща на югъ р. Бистрица до нейното устие въ Бѣло-море, послѣ крайбрѣжието съ Солунъ до устието на Струма, послѣ по нея, както е y косовски вилаетъ, но отъ Гински проходъ отива за Ломъ [4].
1. A. С. Анучинъ, Берлинскій конгресъ 1878 года. Спб. 1912, стр. 37. Напечатанъ е на стр. 36—40 цѣлиятъ договоръ, както со съобщилъ „Globe” на врѣмето на прѣговоритѣ въ Берлинъ. Сравни Јов. Ристић, Дипломатска историја Србије, II, 156—156; Д. Иоцовъ, Дипломатически студии, стр. 135—136.
2. Јов. Ристић, Дипломатска историја Србије, II, 158.
3. Јов. Ристић, Дипломатска историја Србиіе, II, 110—112.
4. Cé тaмъ, стр. 113.
CXVII
Въ отговоръ на тази порѫчка полковникъ Катарджия съобщава, че Игнатисвъ прѣговаря съ турцитѣ да ce отстѫпи Нишъ на България, a на Сърбия да ce даде въ замѣна на него Нови-Пазарь. Тогава сръбскиятъ князь Миланъ изпраща полковника М. Лешанинъ съ писма до великия князь и Игнатиева, въ които се посочва неправдата и щетата, която би ce причинила на сръбския народъ, ако му се не прѣдаде косовскиятъ вилаеть, и особено, ако му се отнеме отъ завзетитѣ мѣста Нишъ [1].
Може би въ свързка съ докладната записка на князь Черкаски до руския министъръ въ Плоещъ (вж. Материяли, стр. 73) полковникъ Бобриковъ, аташиранъ къмъ сръбския генсраленъ щабъ, получава на 22 декември 1877 година писмо отъ руската главна квартира да поеме управлението на Нишъ и нишкия санджакъ, като българска територия, да управлява сѫщо и санджацитѣ прищенски и призренски, макаръ и да не е казано, че съставятъ България [2].
На 10 февруари полковникъ Лешанинъ и полковникъ Катарджия прѣдаватъ княжескитѣ писма на великия князь Николай Ннколаевичъ и на графа Игнатиева и новитѣ прѣдложения на сръбското правителство досежно новитѣ граници на Сърбия. Тѣ бѣха сега значително стѣснени: въ тѣхъ влизаха Вишеградъ, Нови Варошъ, Сеница, Приполе, Нови-Пазарь, Косово, Враня, Лѣсковецъ, Нишь, Бѣла-Паланка, Пиротъ и Трънъ. Графъ Игнатиевъ казалъ, че исканията сѫ много прѣувеличени, но ще ги проучи [3].
M Протичъ, който дѣйствуваше въ Петроградъ за разширеинето на новитѣ сръбски граници, не постигна голѣми успѣхи. Отъ разговора съ Гирса, помощникъ на министъра на външнитѣ работи, той ce увѣрилъ, че руситѣ не само Видинъ и Нишъ нѣма да дадатъ на Сърбия, но отъ завзетитѣ земи въ областьта на Морава може да имъ останатъ само незначителни части около Куршумлия и Прокупля. Протичъ разбралъ отъ разговора съ Гирса още, че това, което сѫ завзели сърбитѣ е България и е несправедливо да ce прѣдава българско племе на Сърбия, че рускитѣ и българскитѣ интереси сѫ еднакви и стоятъ на първо мѣсто при прѣговоритѣ. Ако стане нужда да ce отстѫпва, то отстѫпки ще ce правятъ прѣди всичко за смѣтка на сръбскитѣ интереси, па дори и за смѣтка на рускитѣ, но никакъ не въ ущърбъ на българскитѣ [4].
1. Cé тaмъ, стр. 113—114.
2. Генерал Бобриков, У Србији. Из успомена о рату 1877—1878, стр. 136—137. Сравни Јов. Ристић, цит. съч., II, 114.
3. Јов. Ристић, Дипломатска историја Србиіе, стр. 170.
4. Cé тaмъ, стр. 122—123, сравни y Милюковъ въ Бълг. Прѣгледъ, год. V, кн. ІХ-Х, стр. 91.
CXVIII
Въ Русия, както и другадѣ въ чужбина възъ основа на етнографската литература и консулскитѣ рапорти, се знаеше, че Скопско и областьта на Българска Морава сѫ населени съ българи. Никой не искаше да чува за Стара-Сърбия и когато захвана да ce мълви, че Нишъ може да остане y сърбитѣ, появиха ce протести въ Русия, подписани отъ видни и влиятелни учени и обществени дѣйци [1].
Но сръбскитѣ постѫпки прѣдъ руската главна квартира не останаха безъ успѣхъ. Отъ завзетитѣ земи въ областьта на Българска Морава оставаха за Сърбия споредъ Санъ-Стефанския договоръ Нишъ и Лѣсковецъ и долинитѣ на Ябланица и Пуста. Князь Черкаски, който умрѣ въ дена на подписването на Санъ-Стефанския договоръ, ce е упорито борилъ да остане Българска Морава на българитѣ.
Сърбитѣ останаха много недоволни отъ Санъ-Стефанския договоръ, защото тѣ живѣха нѣколко десетки години съ мисъльта да образуватъ Пиемонтъ на Балканския полуостровъ, a сега тѣхнитѣ мечти рухнаха на единъ пѫтъ. Тѣхната надежда остана сега въ Берлинския конгресъ, гдѣто щѣше да ce ревизира Санъ-Стефанския договоръ отъ неприятелитѣ на Русия.
За сръбски застѫпникъ въ Берлинския конгресъ бѣше избранъ Jов. Ристич, министъръ на външнитѣ работи.
Прѣди да прослѣдимъ прѣговоритѣ, които докараха да прѣминать градоветѣ Пиротъ и Враня къмъ Сърбия, ще кажа нѣщо за населението на самитѣ градове въ надвечерието на войната, защото сръбскитѣ списатели, кога пишатъ за тѣзи градове, не обичатъ да споменуватъ българитѣ или ако случайно ги споменатъ, турятъ ги въ свързка съ нѣкаква българска пропаганда на екзархията [2].
Градъ Пиротъ по географско положение н етнографски съставъ на насслението му е билъ винаги прѣди 1878 година въ тѣсна свръзка съ София, Видинъ и Нишъ. Възражданието на българското население въ тоя градъ ce е извършило въ сѫщото врѣме и
1. Cé тамъ, стр. 125.
2. К. Костић е написалъ статия за Пиротъ въ год. I, св. I на Гласник српског географског Друштва, стр. 82—91. Той избѣгва да пише зз българи въ Пиротъ или вмѣсто българи пише сърби и християне. Герлаховитѣ българи (Материяли, стр. 11) сѫ означени y Костичъ християне (стр. 83). Ами Буе пише: La population bulgare y est mélange de Musulmans, y Костичъ — нашао je Турке измешани ca Србима (87). Сѫщото нѣщо е сторилъ и Јован X. Васиљевић въ своята статия „Ка историји града Врање и његове околине” (Годишница Николе Чупића. Београд, 1896, књ. XVI, стр. 266—338.) Той споменува само българска пропаганда и загатва за борба на вранянци съ българизъмъ и еленизъмь но нито дума за българско население, въпрѣки многочисленитѣ свидѣтелства въ чуждата и наша литература.
CXIX
по сѫщия начинъ, както въ останалитѣ части на българската земя. С. Христовъ, родомъ пиротчанинъ, ни описва въ своята статия Пиротскиятъ окрѫгъ и неговото население [1] доста подробно учебното и църковно дѣло на пиротчане прѣзъ 19 вѣкъ. Пиротъ ималъ свои училища [2] и църкви прѣди да се разрѣши българскиятъ църковенъ въпросъ. Първитѣ учители били мѣстни хора и съ слаба подготовка, но отъ 1869 година захващатъ да дѣйствуватъ вече учители отъ други градове на България и отъ Пиротъ, които сѫ придобили по-високо образование въ пловдивската българска семинария. Когато сърбитѣ окупираха Пиротъ въ 1878 година, той имаше добрѣ наредени български основни и класни училища (за момчета отъ 4 и за момичета отъ два класа), имаше двѣ църкви и значителенъ брой просвѣтени българи граждане.
Въ българския църковенъ въпросъ пиротчане вземали живо участие и тѣ получили българинъ митрополитъ (Партения) още въ 1869 година, прѣди да ce разрѣши екзархийскиятъ въпросъ. Пръвъ и послѣденъ екзархийски владика въ Пиротъ бѣше Евстати. Каницъ, който често посѣщавалъ въ своитѣ пѫтешествия градъ Пиротъ, характеризира така участието на пиротчане въ църковната борба: „Българско-християнската община въ Пиротъ принадлежи отъ самото начало на българското църковно движение въ първитѣ редове на националната партия и вече въ течение на много години води постоянна борба съ епископитѣ, които ѝ натрапва цариградскиятъ Фенеръ” [3].
За Враня, особено за неговото българско население, е писано твърдѣ малко, затова азъ ще спомена нѣколко по-характерни случки изъ живота на българитѣ въ тоя градъ.
1. Мсб. XI., стр. 305—310.
2. Тиобарското първоначално Славеноболгарско училище е строено на 1852 година. Ето надписътъ на плочата, която е стояла надъ вратата на училището:
С. Христовъ въ Мсб. XI, стр. 304.
3. Ф. Канитцъ, Дунайская Болгарія и Балканскій полуостровъ. Спб. 1876, стр. 203. Особено интересна е борбата на пиротчане срѣщу митрополититѣ Антима и Софрония. Вж. Димитровъ, Княжество България. София, 1894, стр. 348—350. С. Христовь въ Мсб. XI, стр. 309—310.
СХХ
Въ Враня имало богати търговци на вѫжа, които пѫтували съ стока въ България и Сърбия. Градъ Враня влизалъ въ скопската епархия и ce числилъ къмъ Македония. Пръвъ учитель, който ce помне въ Враня, билъ единъ калугеръ отъ Рилския монастиръ; той прѣподавалъ псалтиръ и часословъ. Послѣ дошелъ даскалъ Ангелко отъ Самоковъ; той учителствувалъ тамъ 25 години, билъ учитель и въ Власотинце; и той прѣподавалъ псалтиръ и наустница. Подиръ Ангелка билъ учитель въ Враня Димитъръ Поповъ, родомъ отъ Враня. Учителствувалъ двѣ три години въ Враня къмъ срѣдата на 19 вѣкъ и даскалъ Никола отъ Горна Джумая. Въ 1858 година вранянци канятъ за учитель своя съотечественикъ С. Костовъ (отъ с. Шапранци до Враня), който ce училъ при Герова въ Пловдивъ още въ 1846 година, но той не приелъ, защото вранянци били много несъгласни, непризнателни, епископътъ имъ билъ сѫщо лошъ [1]. Но къмъ това врѣме богатиять и влиятеленъ вранянецъ Стаменко Торовелче, който ходилъ да продава вѫжа изъ България ce отнесълъ до Найденъ Герова да му прѣпорѫча учители за Враня. Геровъ прѣдоставилъ тая работа на прочутия тогазъ учитель Юрданъ Неновъ [2], a той пратилъ въ 1859 година брата си Тодоръ Неновъ отъ Елена и Янко Тодоровъ отъ Сопотъ за учители въ Враня. Тѣ били първитѣ учители отъ пловдивската школа, които въвели въ вранянскитѣ училища взаимноучителната метода. Тѣ не били обикнати отъ вранянци, защото ce държали много гордо, странили отъ тѣхъ, не пѣли въ църква, налагали своето източно българско нарѣчие и се присмивали на мѣстния говоръ. Тѣ трѣбвало да ce борятъ и съ сръбско и гръцко влияние и съ новодошлия епископъ Паиси, помощникъ на скопския митрополитъ [3]. Но въпрѣки това Тодоръ Неновъ ce задържалъ тамъ 6—7 години. Най-дълго и най-плодотворно учителствувалъвъ Враня учительтъ Никола М. Шишеджиевъ. Той е родомъ отъ Сопотъ, училъ ce първо при Юрданъ Неновъ въ родния си градецъ, a послѣ въ Калоферъ при Ботю Петковъ, образованъ и родолюбивъ учитель, баща на поета и революционера Хр. Ботевъ. Като свършилъ пети класъ въ Калоферъ, Шишеджиевъ останалъ тамъ за учитель въ първоначалното училище (3 год.), послѣ въ Татаръ-Пазарджикъ (4 год.), a отъ тамъ билъ повиканъ телеграфически за учнтель въ Враня на 1866 година, дѣто останалъ до 1874 г. Шишеджиевъ чрѣзъ своята любезность, голѣма съобщител-
1. Изъ архивата на Найдень Герова, София, 1910, кн. I, 935—936. С. Костовъ е билъ дълго врѣме учитель въ Скопие, секретарь на скопския митрополитъ Паисия, скопски прѣдставитель въ Българския народенъ съборъ въ Цариградъ.
2. Автобиография на Юрдань Неновъ въ Мсб. XIII, 355—398.
3. Изъ архивата на Найдень Герова, София, 1914, кн II, стр. 118—120.
СХХІ
ность, хубаво пѣние въ църква спечелилъ обичьта на вранянци. Той ималъ за свои помощници въ различни врѣмена учителя Цвѣтанъ и вранянеца Михаилъ Поповъ, дѣдо на публициста С. Шанговъ, сега живѣе въ София. При различни случаи идвали въ Враня сръбски учители, a съ пропагандическа цѣль идвалъ и М. Милоевичъ. Вранянскиягь първенецъ Янчо Йовчевъ въ 1869 година довелъ отъ Прищина учителя Миланъ, запасенъ австрийски офицеръ, но той стоялъ само два-три мѣсеца. Шишеджиевъ въ знакъ на протестъ, дѣто безъ негово знание довели сърбина Милана, се условилъ за учитель въ Куманово, но слѣдъ три недѣли вранянци пакъ го върнали. Послѣ дошелъ гилянченинътъ Захари, когото сърбитѣ подържали та свършилъ семинария въ Бѣлградъ, но не останалъ дълго. Пó-послѣ дошелъ Иосифъ Костичъ отъ Прищина, училъ се въ Самборъ; той искалъ да учителствува за 300 гроша годишно, но понеже смѣталъ да прѣподава по сръбски Шишеджиевъ го отблъсналъ. Тогазъ Костичъ заминалъ за Лѣсковецъ, дѣто учителствувалъ софиянецътъ даскалъ Симеонъ (отъ братя Андонови). Даскалъ Симеонъ се поминалъ послѣ 12 годишно учителствуване въ Лѣсковецъ отъ гърло и го замѣстилъ Костичъ.
Сръбската пропаганда въ Враня ce засилила, когато българитѣ почнали усилена църковна борба. Вранянци вървѣли въ църковната борба съ скопяне. Въ 1858 г. скопскиятъ митрополитъ Якимъ пратилъ за свой замѣстникъ въ Враня дякона Паисия. Послѣдниятъ билъ гръкоманинъ отъ Кукушко, билъ много хигъръ, користолюбивъ и богатъ. Той билъ въ много добри отношения съ нишкия управитель Мидхатъ паша. За да може да ce противопостави на българитѣ, той основалъ сръбска партия, въ която привлѣкълъ богати търговци, които имали нужда отъ неговия кредитъ и защита. Той привлѣкълъ дори Стаменка, който билъ по-рано родолюбивъ българинъ. Учительтъ Ст. Костовъ съ писмо отъ 24 юни 1869 година кани Найденъ Герова да въздѣйствува върху Стаменка, като му разкаже подробно, какво е българскиятъ въпросъ и каква полза има да придобие народътъ отъ независима иерархия и да го убѣди да подражае на другитѣ си съотечественици за единството на българитѣ и отдѣлянето имъ отъ патрияршията [1]. Паиси билъ избранъ за скопски митрополитъ въ 1868 година, и като такъвъ до своята смърть на 1891 г. подържаше сръбската пропаганда, като смѣташе да се крѣпи срѣщу българитѣ при липса на гърци чрѣзъ сърбомани.
Колкото ce усилваше църковната борба на българитѣ толкозъ по-настойчива ставаше пропагандата на сърбизъма. Въ 1869 година
1. Изъ архивата на Найдень Герова I, 969—970.
CXXII
вранянци ce отказватъ отъ патрияршията [1] и когато Паиси отишелъ въ Враня намѣрилъ митрополията заключена. Съ помощьта на властьта той счупилъ куфара, но населението протестирало [2]. Когато се обяви ферманътъ за създаване на българска екзархия и ce свика въ Цариградъ български народенъ съборъ, прѣдставитель на Враня бѣше архимандритъ Диониси. Въ 1871 година ce закрѣпи вече сръбско училище въ Враня. Сръбски учитель въ него бѣше Викенти Димитровичъ родомъ отъ ГІрищина. Той свършилъ семинария въ Бѣлградъ, билъ тѣлесно слабъ, простиналъ и скоро умрѣлъ. Бѣлградскитѣ вѣстници писали, че билъ отровенъ отъ българския учитель Шишеджиевъ. Послѣ него дошелъ Милойко Веселиновичъ, родомъ отъ Делиградъ, майка му пиротчанка, свършилъ пети класъ въ Бѣлградъ; той стана отпослѣ голѣмъ сръбски агитаторъ въ Македония. Издръжката на вранското сръбско училище става отъ сръбската държава, когато българското ce е издържало винаги отъ общината. Още въ първитѣ години на намѣстничеството подиръ убийството на сръбския князь Михаила, 1868 година, Ристичъ създалъ комитетъ отъ патриоти сърби, който да ce грижи за сръбската пропаганда въ областьта на Българска Морава и Македония, въ така наречената Стара-Сърбия. Прѣдсѣдатель на комитета билъ aрхимандритъ Дучичъ, a членове проф. П. Сречковичъ и Милошъ Милоевичъ, a въ 1872 година влѣзълъ въ комитета като секретарь Стоянъ Новаковичъ. За петь години тозъ комитеть отворилъ 61 училища въ Босна и Херцеговина, въ Косово, по Морава и Нишава, въ Македония. Тогазъ били отворени сръбски училища и въ Враня, Лѣсковецъ, Власотинци, Гилянъ, Пиротъ и другадѣ [3].
Вранянци, които много пѫти ce отнасяли до правителството съ махзари и телеграфически да ги освободи отъ гръцкия владика Паисия, който имъ не дава миръ и спокойствие, подаватъ въ 1873 година молба до великия везиръ да ce даде бератъ на избрания български митрополить Доротея [4]. Дава ce бератъ на Доротея чакъ прѣзъ марта 1874 година [5] и той бива най-тържествено посрѣщнатъ. Между прѣдставителитѣ посрѣщачи отъ Враня билъ и учительтъ Шишеджиевъ, когото митрополитъ Доротей вземалъ за свой секретарь. На мѣстото на Шишеджиева бѣше поставенъ за учитель въ Враня Василъ Стоманяковъ, родомъ отъ Габрово.
2. В. Кѫнчовъ, Градъ Скопие. Отд. отпечатъкъ, стр. 143.
3. Јов. Ристић, Спољашњи одношаји Србије новијега времена. Књ. II 1868—1872. Београд, 1901, стр. 279—283.
CXXIII
Той свършилъ лицей въ Цариградъ и ce училъ въ Одеса. Билъ ученъ, но не можа да ce постави добрѣ между вранянци. Той не учителствува дълго, защото сърбитѣ, които бѣха придобили чрѣзъ подкупи влияние прѣдъ турцитѣ, наклеветиха въ размирнитѣ врѣмена на 1875 г. прѣдъ властьта него и архимандрита Данаила, родомъ отъ село Клиновъцъ, Вранско; и тѣ слѣдъ като бѣха влачени по различни затвори, бѣха закарани най-послѣ въ Цариградъ. Стоманяковъ умрѣ отъ тифъ въ цариградската сараскерска болница, a Данаилъ постѫпи отпослѣ въ светогорския монастиръ Хилендаръ [1].
Когато се отвори руско-турската война озлобенитѣ турци вдигнаха българския скопски митрополитъ и неговата епархия остана безъ закрила. Когато сърбитѣ окупираха прѣзъ войната Враня (19 януари 1878 год.), тамъ нѣмаше ни български учители, нито български митрополитски намѣстникъ. Затова въ Враня нѣмаше яко организирана борба отъ подчиненитѣ българи противъ сръбската власть, както бѣше случай въ Пироть и Трънъ [2].
Сърбитѣ щомъ завзеха земитѣ по Българска Морава и Нишава поискаха да ги прѣдставятъ за сръбски. Въ тази посока тѣ развиха голѣма дѣйность слѣдъ подписването въ Одринъ на основитѣ за мира и слѣдъ като ce убѣдиха отъ своитѣ делегати при главната квартира и въ Петроградъ, че е възможно Сърбия да не получи дори и Нишъ. Сръбската власть захваща въ началото на февруари 1878 г. да събира подписи отъ българитѣ въ завзетитѣ краища, че тѣ сѫ стари сърби, славятъ слава, свирять на гусла, че сѫ стари потомци на Душана и желаятъ такива да останатъ [3]. Военната власть забрани съ заповѣдь да ce наричатъ жителитѣ по Морава и на изтокъ отъ нея българи [4]. Сърбитѣ почватъ да прѣслѣдватъ българскитѣ учители, попове и по интелегентни хора. Не бѣше пощаденъ дори пиротскиятъ български владика Евстати, който бѣше първо заточенъ въ Крагуевацъ, и послѣ екстрениранъ въ България. Съ насилие и измама бѣха събрани отъ Пиротъ, Трънъ и Брѣзникъ до 16000 подписа [5]. Сърбитѣ, за
1. Историята на възраждането въ Враня и на борбата между българи и сърбомани прѣдставя голѣмъ интересъ. У насъ има мнозина живи дѣйци отъ това врѣме и тѣ ще направятъ голѣма услуга на отечествената история, ако напечататъ своитѣ спомени. Много отъ споменатитѣ въ горнитѣ редове факти дължа на разговоръ съ г. Шишеджиева.
2. Г. Т. Пѣевъ, Историята се повтаря въ в. „Миръ”, 1913, брой 3871.
3. С. Христовъ, Пиротскиятъ окрѫгъ и неговото население въ Мсб. XI, стр. 289.
5. С. Христовъ ни дава поразителни примѣри за сръбско насилие въ Пиротско въ горѣозначената интересна статия. Сравни за това Материяли, стр. 78—84. Протичъ е говорилъ на Гирса и Игнатиева за 16000 подписа отъ Пиротъ, Трънъ и Брѣзникъ, но Игнатиевъ е знаялъ и за протеститѣ на българитѣ и се изразилъ прѣдъ Протича, че той не дава нито двѣ копейки за пиротскитѣ подписи, понеже тѣ сѫ „чисто ујдурме” на сръбскитѣ власти (Јов. Ристић, Дипл. ист. Србије, II, 140).
CXXIV
да могатъ да привлѣкатъ къмъ себе си българитѣ отъ Пиротско, Трънско и Брѣзнишко не събираха данъци, нито свикваха войници, което прѣдставяше голѣми облаги за населението въ сравнение съ тѣхнитѣ съотечественици въ България, които плащаха данъци и отиваха войници. Властьта посърби хубавитѣ български имена. Отъ Раистовци създадоха Ристовацъ, и имената Лѣсковъцъ, Спанчевъцъ, Корбевъцъ, Топлъцъ, Иововъцъ и други придобиватъ вмѣсто типичния български звукъ ъ или е — сръбския а.
Протичъ дѣйствуваше въ Петроградъ непрѣкѫснато за сръбскитѣ интереси и успѣ да добие отъ Игнатиева, когато той ce върна отъ Виена, обѣщанието, че при окончателното разграничение на България може да се разшири Сърбия къмъ Враня, но напомнилъ сѫщеврѣменно, че постѫпката на сърбитѣ съ пиротския български митрополить и 40 знатни българи възмутили тъй силно великия князь, та той не искалъ и да чуе, че Пиротъ може да ce даде на Сърбия [1].
На пѫть за Берлинъ Ристичъ ce отби въ Виена, дѣто занесе саморѫчно писмо отъ князь Милана до графъ Андраши (25 май 1878 год.) Въ това дълго писмо Миланъ, като признава многочисленитѣ интереси, които произтичатъ за Сърбия отъ нейното съсѣдство съ австро-унгарската монархия, чиято външна политика ce насочва съ такава мѫдрость и твърдость отъ графа, ce обръща съ всичка сърдечность къмъ него и го моли да конферира върху сегашното положение съ неговия пратеникъ Ристичъ. По-нататъкъ князь Миланъ пише, че като желаялъ да засвидѣтелствува своята признателность, сѫщо и своето желание да отбѣгне всичко, което би могло да бѫде неприятно на императорското и кралско правителство, той ce въздържалъ въ врѣме на послѣдната война отъ всѣки актъ, който би прѣдизвикалъ неодобрение отъ монархията. Въпрѣки блѣстещия походъ въ Стара-Сърбия, въпрѣки извънредната леснота да ce навлѣзе въ Босна, неговата войска не е прѣминала нито Лимъ, нито Дрина. Най-послѣ Миланъ изказва надежда, че той ще може по случай на окончателното уреждане на източния въпросъ чрѣзъ конгреса да разчита на подкрѣпа отъ правителството на негово величсство императора и краля, за да може да получи неговата страна не само независимость, но и териториялно разширение, съвсѣмъ необходимо за нейното прѣуспѣване.
Ристичъ изказва на първо мѣсто желанието да ce признае сръбската независимосгь съ гаранция отъ Европа.
1. Јов. Ристић, Дипломатска историја Србиіе, II, стр. 139—140.
CXXV
Андраши отговаря: „азъ не ще допусна сѫществуването на чужда гаранция до границитѣ на монархията”. Колкото ce отнася до независимостьта на Сърбия, той я възприема.
Досежно териториялното уголѣмяване на Сърбия Андраши казва, че то не може да стане къмъ Нови-Пазарь и Митровица, защото тѣзи мѣста спадать въ сферата на австрийското влияние. Сѫщо не може да ce съгласи и за Гилянско, което искатъ да имъ отстѫпятъ руситѣ, но той ще ги подържа за Пиротъ, който градъ руситѣ искатъ да дадатъ на българитѣ Сърбия може да получи сѫщо и Враня, за това сѫ ce съгласили и руситѣ. Ристичъ загатвалъ на Андраши за Видинъ, но послѣдниятъ отговаря, че не може да ce произнесе по този въпросъ, защото той не билъ още уреденъ; той си зема бѣлѣжка за сръбското желание да получатъ и кулската околия, но не ce произнася по този прѣдметъ.
Въ по-нататъшнитѣ разговори Андраши дава да разбере Ристичъ, че ако сърбитѣ възприематъ австро-унгарскитѣ претенции досежно тѣхната търговия и бѫдащитѣ желѣзници прѣзъ Сърбия, той би погледналъ спокойно на сръбското разширение къмъ изтокь чакъ до София, но въ противенъ случай, той не ще може да помогне на Сърбия да получи дори установенитѣ въ Санъ-Стефано граници, дори и Нишъ [1].
Почватъ засѣданията на конгреса въ Берлинъ. Руски прѣдставители сѫ князь Горчаковъ, графъ Шуваловъ и баронъ д' Убри (Oubri), руски посланикъ въ Берлинъ. Къмъ тѣхъ сѫ прикомандировани като съвѣтници на разположение генералъ Анучинъ, бивши помощникъ и замѣстникъ на князь Черкаски и добъръ познавачъ на отношенията въ България, генералъ Бобриковъ, който бѣше аташиранъ прѣзъ врѣме на войната при сръбската главна квартира, полковникъ Боголюбовъ, който бѣше въ Черна-Гора, Нелидовъ, баронъ Жомини и други.
Всичко ce оговаря вънъ отъ конгреса, a въ него ce взематъ само рѣшения. Англия е въ съгласие съ Австрия, подпомагана отъ Германия, къмъ тѣхъ естествено ce държи и Турция, на която тритѣ споменати сили искатъ да помогнатъ. Италия и Франция ce държатъ доста неутрално; послѣдната бди главно за гръцкитѣ интереси. Русия, изолирана и обвързана чрѣзъ договори съ Австро-Унгария и Англия, бѣше безсилна въ конгреса. Мнозина хвърлягь упрѣкъ за некадърностьта на рускитѣ прѣдставители въ конгреса, които дѣйствително мѫчно човѣкъ може да ги защити, като чете дневника на Анучина, но положението на Русия въ това врѣме бѣше
1. Јов. Ристић, Дипломатска историја Србиіе, II, стр. 168—171.
CXXVI
такова, че и гениялни прѣдставители мѫчно би могли да сторятъ нѣщо повече.
Руското правителство, като прѣцѣняваше положението и съзнаваше своитѣ задълження, бѣше ce съгласило още въ началото на конгреса да води прѣговори за голѣмината на България възъ основа на границитѣ, установени въ цариградската конференция [1]. Пъкъ и y английскитѣ прѣдставители е идвала мисъльта да възобновятъ България въ границитѣ на цариградската конференция, като дадатъ на западната часть политическа автономия съ наслѣдственъ князь, a на източната — само административна автономия съ християнинъ губернаторъ и останатъ турски гарнизони въ крѣпоститѣ [2]. Затова и турцитѣ не ce съгласяваха да изпразнятъ крѣпоститѣ Шуменъ и Варна. Когато въ второто засѣдание на конгреса (17 юни н. ст. 1878 г.) прѣдставительгъ на Англия, лордъ Солсбери, прѣдложи да ce създаде отъ земитѣ на сѣверъ отъ Балкана васално автономно княжество България, a земитѣ на югъ отъ Балкана да останать подъ властьта на султана, за да ce не появи нова морска сила на Срѣдиземно море, да ce не прѣтопи гръцкото малцинство въ славянската маса и да ce не понижи Турция прѣдъ новосъздадената България [3], графъ Шуваловъ напомни, че ако Англия не одобрява Санъ-Стефанскитѣ гракицн, то не бива да ce прѣминава веднага къмъ границитѣ, които прѣдлага лордъ Солсбери, когато има възможность да ce говори за други прѣдѣли на България, напр. установенитѣ въ цариградската конференция, които имать това прѣдимство, че сѫ прѣкарани отъ прѣдставителитѣ на Европа и отговарятъ на етнографскитѣ условия на българския народъ [4].
По прѣдложението на прѣдсѣдателя на конгреса, князь Бисмаркъ, ce рѣши да ce разгледа разграничението на България отъ прѣдставителитѣ на заинтересованитѣ сили: Русия, Англия и Австро-Унгария. Техническата работа ce прѣдостави на военнитѣ помощници на делегатитѣ. Генералъ Анучинъ ни разправя на дълго за мѫчнотиитѣ, които прѣдставяли английскитѣ членове на военната комисия за присъединението на софийския санджакъ къмъ княжество България. Тѣ не искали да ce съгласятъ за това дори срѣщу отстѫпванието на Варненско на Турция: тѣ не признавали нито стратегически, нито географски, нито етнографски основи, но сами тѣ за своитѣ искания винаги изтъквали единъ пѫть една
1. A. C. Анучинъ, Берлинскій конгресъ, стр. 36.
2. Cé тамъ, стр. 36.
3. Documents diplomatiques. Congrès de Berlin, стр. 77—78.
4. Documents diplomatiques. Congrès de Berlin, стр. 49—53.
CXXVII
другь пѫть друга отъ тия основи. Английскитѣ членове на военната комисия ce държали яко за договора отъ 18 май 1877 год. [1]
Характеренъ е за дипломатическитѣ прѣговори изобщо слѣдниятъ фактъ: когато се водѣше споръ за софийския санджакъ, англичанитѣ изтъкватъ, че Стара-планина върви отъ Емине до сръбската граница, сѣверно отъ софийския санджакъ и това е така споредъ научнитѣ авторитети и самото схващание на мѣстнитѣ жители. Генералъ Бобриковъ, наопаки, възъ основа на геолога Хохщетера твърди, че продължението на Стара-планина отива по Ихтиманската планина и върви южно отъ софийския санджакъ. Тогазъ английскиятъ членъ на комисията Симонсъ попитва австрийския членъ Швегелъ: „Неужели вашиятъ ученъ така опрѣдѣля Стара-планина”? — „Заявлението на нашитѣ руски колеги с съвършено вѣрно”, отговаря той. И англичанетѣ ce съгласяватъ да присъединятъ софийския санджакъ къмъ княжеството, но съ условие да ce отстѫпятъ отъ него нѣкои стратегически краища, като Ихтимански проходъ и други важни позиции [2].
Въ четвъртото засѣдание Англия прави прѣдложение, че може да ce съгласи да ce присъедини софийския санджакъ къмъ княжството съ стратегическа ратификация на границитѣ, ако ce оставятъ на Турция Варна или ce изключатъ басейнитѣ на Места и Струма отъ Източна Румелия [3]. Комисията, която ce грижеше за разграничението на софийския санджакъ отъ къмъ Румелия, Турция и Сърбия имаше нѣколко засѣдания. Спорътъ на изтокъ бѣше за Ихтиманъ и Златица, на югъ за Горна-Джумая, Кюстендилъ и Рилски монастиръ, на западъ за Пироть и Трънъ. Въпросътъ ce разрѣши най-послѣ на 26 юни чрѣзъ гласуване въ отсѫтствие на разсърденитѣ английски членове така: Ихтиманъ остава въ източна Румелия, a Златица въ България. Горна-Джумая, която бѣха заели руситѣ, ce повръща на Турция, a Кюстендилъ и Рилски монастиръ оставатъ на България, Пиротъ и Трънъ ce даватъ на Сърбия. На България ce допуща етапенъ пѫть въ случай на война съ Турция София за Видинъ прѣзъ Пиротъ и прохода св. Никола [4]. Въ засѣданието на конгреса отъ 26 юни графъ Шуваловъ слѣдъ сдна блѣстеща рѣчь можа да изтръгне Трънъ за България вмѣсто Горна-Джумая, която отиваше за Турция и Ихтиманъ, който оставаше въ Румелия [5].
1. A. С. Анучинъ, Берлинскій конгресъ, стр. 49—53.
2. A. С. Анучинъ, Берлинскій конгресъ, стр. 53—54.
3. Documents diplomatiques. Congrès de Berlin, стр. 87. До този моментъ не бѣше още ограничена Източна Румелия.
4. A. С. Анучинъ, Берлинскій конгресъ, crp. 102—103.
5. Documents diplomatiques etc., стр. 227—228.
CXXVIII
Когато комисията опрѣдѣляше границитѣ на Сърбия на 19 юни, трѣбваше да държи смѣтка главно за интереситѣ на Австро-Унгария и Турция. Въ Санъ Стефанския договоръ бѣ оставена между Сърбия и Черна-Гора тѣсна ивица, която свързваше Босна и Херцеговина съ Косово и Македония, нея Игнатиевъ наричаше „скотопрогонная дорога”. Сръбската Санъ-Стефанска граница стигаше чакъ до Митровица на западъ. Австро-унгарскитѣ членове въ комисията за разграничение, които подържаха Турция въ нейното искане да ce разшири турската територия между Сърбия и Черна-Гора, прѣдложиха да ce отдръпне сръбската Санъ-Стефанска граница къмъ изтокъ успоредно съ желѣзната линия Митровица — Скопие и да ce начева новата граница отъ Прищина. Австро-унгарскитѣ прѣдставители не искаха да обидятъ Сърбия, която бѣше на пѫть да имъ стане добра приятелка, затова прѣдложиха въ замѣна на отнетото къмъ западъ да имъ ce придадатъ за смѣтка на България Враня, Трънъ и Пиротъ съ окрѫзитѣ и части отъ брѣзнишкия окрѫгъ. Всички одобриха по принципъ прѣдложението на авсгрийскитѣ и турски членове отъ комисията съ слѣднитѣ оговорки: рускитѣ членове поискаха да ce осгави на Сърбия Прѣполашката тѣснина и горното течение на р. Медвѣдя, a английскитѣ и турскитѣ искаха Прѣполацъ и врански окрѫгъ съ Гърделички проходъ за Турция. Чрѣзъ гласуване руското прѣдложение за Прѣполацъ и изворитѣ на Медвѣдя ce приеха; врански окрѫгь остава за Сърбия, за това гласуваха и руситѣ [1].
Какъ ce разрѣши въпросътъ за Трънъ и Пиротъ разправихъ пó-горѣ.
Остава сега да видииъ, какъ работиха сърбитѣ, за да задържатъ Враня и Пиротъ.
Руското военно управление, особено софийскиятъ губернаторъ, подига на нѣколко пѫти въпросъ да изпразнятъ сърбитѣ земитѣ, които тѣ бѣха окупирали, a спадаха въ границитѣ на Санъ-Стефанска България. Сръбското управление изнамираше всевъзможни прѣдлози да отлага това, до като ce вземе окончателно рѣшение отъ Берлинския конгресь. A Ристичъ въ Берлинъ дѣйствуваше да ce удовлетвори Сърбия, като ce признае независимостьта ѝ, гарантирана отъ Европа и ce разшири територията ѝ. Но както Ристичъ така и князь Миланъ смѣта териториялното разширение като главенъ въпросъ. Всички, до които ce обръщаше Ристичъ, дори и графъ Шуваловъ, го съвѣтваха да ce споразумѣе по всѣки
1. A. С. Анучинъ, Берлинскій конгресь, стр. 82—86. Denkwürdigkeiten de Fürsten Chlodwig Hohenlohe — Schilingsfürst. Stuttgart und Leipzig, 1907, I I, 250.
СХХІХ
начинъ съ Австро-Унгария. Шуваловъ му каза, че той ще издѣйствува отъ Петроградъ одобрение за границитѣ на Сърбия, на които би ce съгласила Австро-Унгария [1]. Ристичъ ce срѣща съ генералъ Бобрикова който му обѣща, че ще настоява на линията: Гилянъ, Свети-Илия, Знеполе, Бѣла-Паланка [2]. Австро-Унгария поддържаше пъкъ линията Капаоникъ, Голакъ, Търновецъ, Свети-Илия, Трънъ, Драгоманъ, Св. Никола [3].
На 12 юни Ристичъ подава до конгреса мемоаръ за желанията на Сърбия и писмо съ молба да ce не рѣшаватъ сръбскитѣ работи, до като не бѫде изслушанъ нейниятъ прѣдставитель. Въ мемоара Сърбия иска да ce присъедини къмъ нея косовски вилаетъ и тогазъ тя би имала къмъ изтокъ за граница рѣкитѣ Дрина и Лимъ, на югъ — околностьта на Кичево, Скопие и Егри-Паланка, на изтокъ — Трънъ, Пиротъ, Бѣлоградчикъ и Видинъ. Къмъ мемоара бѣше приложена и карта [4]. По съвѣта на графъ Шувалова, Ристичъ прѣди да подаде мемоара ce съвѣтва съ графъ Андраши по проекта на мемоара, да не би съ нѣщо да уврѣди Австро-Унгария. Графъ Андраши го съвѣтва да бѫде умѣренъ въ своитѣ териториялни искания, но Ристичъ не послуша тоя съвѣтъ „да не би тиме Србија y неку руку ренонсовала на своја историјска права” [5]. Досежно Босна и Херцеговина е споменато въ мемоара, че европейскитѣ сили, които сѫ ce заели съ умиротворението на тия страни, ще задоволятъ тѣхнитѣ братя.
Два дена подиръ подаването на тоя мемоаръ (14 юни) Ристичъ узналъ отъ страна, че рускиять пълномощникъ ce съгласилъ да ce отстѫпи Враня на сърбитѣ. Ристить дѣйствува прѣдъ Шувалова и за Пиротъ и Трънъ, но му ce казва първи пѫть, че тѣ сѫ български градове [6], a послѣ, че ce чака отговоръ отъ Петроградъ. Най-послѣ рускитѣ пълномощници ce съгласяватъ да ce допита населението дали желае да отиде къмъ Сърбия или България. Но за това трѣбва да ce оттегли сръбската войска. Ристичъ попитва князь Милана, дали въ такъвъ случай нѣма опасностъ отъ българска агитация отъ София и отъ пиротския владика. Князьтъ отговаря сѫщия день, че народътъ особено въ селата, е въодушевенъ за Сърбия, „због мање порезе и што она не тражи рекруте, a руси то чине”. Но той не е сигуренъ за гласуването, ако ce оттегли войската и ce допусне българска агитация,
1. Јов. Ристић, Дипломатска историја Србије, II, стр. 187—188.
2. Сé тамъ, стр. 185.
3. Сé тамъ, стр. 85.
4. Сé тамъ, стр. 202.
5. Сé тамъ, стр. 192.
6. Интересенъ е разговорътъ, който ни прѣдава Анучинъ (Материяли, стр. 85—86).
СХХХ
затова прѣпорѫчва на Ристича да поиска приврѣменно управление подъ контрола на Европа [1]. Но прѣдставителитѣ на конгреса нѣмаха врѣме да ce бавятъ съ такава анкета, затова както разправихъ, въ засѣданието отъ 26 юни по прѣдложението на Шувалова Трънъ остана за българитѣ, a Пиротъ за сърбитѣ.
Положението на Ристича между рускитѣ и австро-унгарскитѣ прѣдставители на конгреса бѣше много трудно. Териториялното разширение, което имъ прѣдлагаха руситѣ (Гилянъ), го не даватъ австрийцитѣ; което имъ даватъ, или по-добрѣ продаватъ, както ce изразява Ристичъ, австрийцитѣ (Пиротъ и Трънъ), не го отстѫпватъ руситѣ.
Най-послѣ, за да намѣри подкрѣпа y Австро-Унгария, Ристичъ ce прѣдава на графъ Андраши. Слѣдниятъ разговоръ характеризува добрѣ трудното положение на Сърбия въ Берлинския конгресъ. Съ писалка въ рѫцѣ да подпише конвенцията между Австро-Унгария и Сърбия, Ристичъ казва: „Господине графе, това е единъ договоръ, който не ще посмѣя да защищавамъ прѣдъ народната скупщина, ако Сърбия не постигне отъ източна страна границитѣ които ce обѣща Ваше Прѣвъзходителство да ѝ издѣйствува”. На това графътъ отговаря сьрдито: „азъ не съмъ дукянджия да ce пазарявамъ. Отсѫтствието на Вашия подписъ подъ тази конвенция ще бѫде въ моитѣ очи достатъченъ поводъ да гласувамъ противъ цѣлата нова сръбска граница”.
И Ристичъ подписва конвенцията и пише съ дата 27 юни 1878 год. на Груича: „Ако не бѣше австро-унгарската подкрѣпа, ние би били въ опасность да изгубимъ на конгреса Враня и Гърделица по настояване на Англия и Пиротъ по настояване на Русия” [2].
Въ Берлинския договоръ Сърбия изгуби 52.19 кв. мили земя отъ Стара-Сърбия, a спечели 84.24 кв. мили българска земя [3].
Най-чувствителна загуба за България бѣше вранскиятъ окрѫгъ, защото той даде възможность на Сърбия да дойде на македонскитѣ врата и да прояви завоевателни стремежи къмъ югозападнитѣ македонски български земи, които при единъ сгоденъ случай тя окупира и задържа по сѫщия начинъ, какго вранския окрѫгъ въ 1878 година.
1. Јов. Ристић, Дипломатска историја Србије, II, стр. 204—205.
2. V. Georgievitche, La Serbie au Congrès de Berlin въ Revue d'histoire diplomatique (1891). Сравни A. Иширковъ, Какъ прѣмина градъ Пиротъ къмъ Сърбия, въ в. День, 1908, брой 1665.
3. А. Стрѣльбицкій, Владѣнія Турокъ на материкѣ Европы съ 1700 по 1879 годъ. Спб., 1879, таблицата.