VIII. Западнитѣ граници на Санъ-Стефанска България.
Прѣди още да ce събере цариградската конференция бѣше рѣшено въ Ливадия на 15 октомври 1876 година въ присѫтствието на великия князь Николай Николаевичъ да ce пристѫпи къмъ мобилизация [1]. Ha 1 ноември рускиятъ канцлеръ князь Горчаковъ съобщава на кабинетитѣ на великитѣ сили, че царьтъ смѣта за необходимо да мобилизира часть отъ войската си, защото е рѣшенъ да постигне по какъвто и да било начинъ умиротворяването на изтока [2]. На 16 ноември сѫщата година ce създаде при главнокомандуващия на войскитѣ длъжность за уреждане на гражданскитѣ дѣла и ce утвърди инструкция, въ която ce изброяватъ задачитѣ на началника на гражданскитѣ дѣла при главнокомандуващия на дѣйствуващата армня. Отъ съдържанието на инструкцията личи ясно, че руското правителство този пѫть бѣше твърдо рѣшено да създаде отъ българскитѣ земи въ Турция, слѣдъ като ги завземе съ войскитѣ си, отдѣлна държава. По своята подготовка руско-турската война отъ 1877—1878 година ce отличаваше много отъ по-раншнитѣ войии между Русия и Турция. Създаването на специяленъ институтъ, който да ce грижи за гражданската уредба на завзетитѣ отъ руситѣ прѣзъ врѣме на войната земи на югъ отъ Дунава, цѣлѣше да установи трайни наредби, които да ce задържатъ и развиятъ и слѣдъ като ce оттеглягь рускитѣ войски.
За началникъ на гражданскитѣ дѣла при главнокомандуващия на дѣйствуващата армия бѣше сполучливо назначенъ князь Владимиръ Александровичъ Черкаски, който билъ добрѣ познатъ съ своята дѣйность по освобождението на селянетѣ въ Русия, по уредбата на селския въпросъ въ Полша и като кметъ на Москва. Князь Черкаски билъ въ свързка съ славянофилскитѣ крѫгове и неговитѣ статии по източния въпросъ въ „Русская Бесѣда” 1856,
1. Записки графа И. П. Игнатъева въ Историческій Вѣстникъ CXXXVI, стр. 447.
2. Documents diplomatiques, стр. 247—248.
CI
1857 и 1858 година показватъ, че той отрано ce е интересувалъ съ въпроси, които, като началникъ на гражданското управление въ България, трѣбваше да разрѣши отпослѣ на практика.
Прѣдложенията на прѣдварителната цариградска конференция на прѣдставителитѣ на великитѣ сили, изработени отъ 11 до 23 декември н. ст. 1876 г., бидоха отхвърлени отъ Сафветъ-паша, прѣдставитель на Турция въ редовнитѣ засѣдання на конференцията, въпрѣки прѣдупрѣжденията на английското и австроунгарско правителство, че Турция ще бѫде лишена отъ всѣка подръжка, ако тя отхвърли прѣдложенията на конференцията [1]. На 8/20 януари 1877 г. конференцията прѣкѫсна своитѣ засѣдания, a на 19/31 януари Горчаковъ изпраща единъ циркуляръ до европейскитѣ кабинети, въ който, като ce прави кѫсъ прѣгледъ на задружната общоевропейска грижа да ce умиротвори изтока, казва, че послѣ продължителни дипломатически усилия, кабинетитѣ ce намиратъ пакъ въ сѫщото положение, както въ началото на кризата, която сега е още по-изострена чрѣзъ послѣднитѣ смутове, кръвопролития и пожари. Високата Порта не държи смѣтка ни за по-раншнитѣ си задължения, нито за своитѣ длъжности като членъ на европейския концертъ, нито за единодушнитѣ желания на европейскитѣ сили. По-нататъкъ князь Горчаковъ продължава: при тѣзи условия Негово Императорско Величество, прѣди да опрѣдѣли насоката на своето дѣйствие, желае да знае поведението, което ще държатъ кабинетитѣ, съ които сме ce старали до сега, a желаемъ, до колкото е възможно то, и въ бѫдаще да дѣйствуваме задружно. Цѣльта, която прѣслѣдватъ великитѣ сили бѣше ясно изразена въ актоветѣ на конференцията. Отказътъ на турското правителство накърнява достойнството на Европа и нарушава мира.
Горчаковъ иска да знае, какво ще сторятъ кабинетитѣ въ отговоръ на отказа и за да осигорятъ налагането на волята си [2].
За да ce постигне наново съгласие между великитѣ сили за по-нататъшна обща акция срѣщу Турция, бѣше изпратенъ графъ Игнатиевъ съ специялна мисия до правителствата на великитѣ сили. Като резултатъ на тая мисия бѣше лондонскиятъ протоколъ, подписанъ въ Лондонъ на 19/31 мартъ 1877 година отъ прѣдставителитѣ на великитѣ сили. Въ тоя протоколъ ce казва, че силитѣ, които участвуваха въ цариградската конференция съ цѣль да умиротворятъ изтока и да запазятъ мира на Европа, сѫ и сега единодушни и настояватъ да ce подобри положението на християнитѣ
1. Documents diplomatiques, стр. 270, 291.
2. Documents diplomatiques, стр. 325—327.
CII
въ Турция възъ основа на прѣпорѫчанитѣ въ конференцията мѣрки, като прѣдоставятъ на турското правителство само да ги приложи, както поискаха неговитѣ прѣдставители. Но силитѣ възнамѣряватъ да надзираватъ внимателно чрѣзъ своитѣ прѣдставители въ Цариградъ и чрѣзъ своитѣ агенти въ областитѣ, какъ ще ce изпълняватъ тия обѣщания на турското правителство. Протоколътъ ce завършва съ слѣднитѣ думи: „Ако ce видятъ още единъ пѫть излъгани въ надеждитѣ си и ако положението на християнскитѣ поданици на султана не ce подобри по такъвъ начинъ, щото да не ставатъ вече заплитания, които нарушаватъ периодически мира на изтокъ, силитѣ смѣтатъ за свой дългъ да обявятъ, че такова състояние на работитѣ би било несъвмѣстимо съ тѣхнитѣ интереси и съ интереситѣ на Европа изобщо. Въ такъвъ случай тѣ си запазватъ правого да помислять заедно върху най-сгоднитѣ срѣдства, съ които би осигурили благосъстоянието на християнскитѣ населения и интереситѣ на общия миръ” [1]. На лондонския протоколъ турското правителство отговори високомѣрно на 2 априлъ н. ст. 1877, като заяви, че Турция има вече конституция, която дава най-широки реформи, че нейното правителство никога не е приемало специялни реформи за Босна, Херцеговина и за мѣстага населени съ българи. Турция въ качеството си на независима държава не може да ce признае за държава, поставена подъ колективна или частна опека. Като подържа съ другитѣ приятелски държави отношения, опрѣдѣлени отъ международното право и договоритѣ, тя не може да припознае чужди агенти или прѣдставители, натоварени да ce грижатъ за интереситѣ на тѣхнитѣ сънародници, мисията да упражняватъ специяленъ контролъ [2]. Този отговоръ на турското правителство ускори обявяването на руско-турската война. На 7/19 априлъ князь Горчаковъ съ единъ циркуляръ до европейскитѣ кабинети съобщи, че е обявена войната [3]. На 11/23 априлъ рускиятъ шарже д'аферъ въ Цариградъ напустна столицата съ всичкия персоналъ на легацията и консулатото, a драгоманинътъ на легацията врѫчи на Портата нота, въ която руското правитслство обявява, че като ce изчерпили срѣдствата за разбиране, то прѣкѫсва дипломатическитѣ сношения [4]. Прокламацията за обявяване на войната се издаде въ Кишеневъ на 12 априлъ 1877 година.
1. Documents diplomatiques, стр. 349—351, Протоколи, стр. 119—120.
2. Documents diplomatiques, стр. 356—364. Сравни Д. Йоцовъ, Дипломатически студии, I, стр. 44.
3. Documents diplomatiques, стр. 472—373.
4. Сé тамъ, стр. 369—370.
CIII
Прѣзъ врѣмето отъ ноември 1876 година, когато бѣше назначенъ князь Черкаски за началникъ на гражданскитѣ дѣла въ България, до априлъ 1877 година, когато той дойде въ Кишеневъ, и по-късно, той ce занимаваше съ подготовителна работа. За въпроса, който ни интересува сега, важни сѫ слѣднитѣ факти: въ военно-учебния комитетъ на главния щабъ попълниха фотолитографираната карта на Каница върху Дунавска България, Балкана и юго-източна Сърбня, като означиха съ различни бои мѣстата, заети отъ различни народности; доставиха книги отъ Виена и Цариградъ на френски, нѣмски и английски езикъ върху Турция и България; свѣдѣнията, добити отъ книгитѣ, се провѣряваха и допълняха чрѣзъ разпитъ на добрѣ запознати съ Турция лица, между тѣхъ и мнозина българи. За отдѣла по просвѣтата бѣше назначенъ при князь Черкаски професоръ М. Дриновъ, добъръ познавачъ на българскитѣ земи и балканската история. На 24 май бѣха пратени на работа при князь Черкаски и свободнитѣ вече руски консули въ Турция (19 души), отъ които мнозина бѣха българи, като Геровъ, Бурмовъ, Даскаловъ, Кара-Михаиловъ и други [1].
Князь Черкаски, който ималъ свой възгледъ за разрѣшение на източния въпросъ, въ задружна рабога съ прикомандируванитѣ къмъ него познавачи на Балканския полуостровъ, ce ориентира много добрѣ върху етнографскитѣ отношения на българската земя, затова неговата докладна записка до руския воененъ министъръ въ Плоещъ за бѫдащата уредба на княжество България и за неговитѣ граници е много важна. Той пише: „По голѣмата часть отъ източната половииа на Балканския полуостровъ трѣбва да състави Българско княжество. Земитѣ, които не влизатъ въ това княжество, да ce присъединятъ къмъ гръцкото кралство”.
„Границата на България трѣбва да върви: на западъ — по линията височайше вече одобрена; на югъ — отъ планината Пиндъ до рѣка Бистрица и до Солунския заливъ; прѣзъ този заливъ и Солунския полуостровъ (Халкидика) къмъ Егейско море (при което градъ Солунъ и езеро Бешикъ отиватъ къмъ България), по-натагькъ по морския брѣгъ къмъ устието на р. Марица, нагорѣ по рѣката до втичането на р. Еркене, по Еркене и по притока му Чорлу дере до Странджа-планина, по вододѣла на тая планина до Анастасиевата стѣна или цариградската територия; на изтокъ — по брѣга на Черно море; на сѣверъ — по Дунава”.
1. Генералъ-маіоръ H. П. Овсяный, Русское управленіе въ Болгаріи въ 1877—78—79 г. I. Завѣдывавшій гражданскими дѣлами при Главнокомандовавшемъ дѣйствующей арміи д. с. с. князь В. А. Черкаскій Спб. 1906. стр. 1—46.
CIV
„При такова очертание на границитѣ, които съвпадатъ много близко съ историческитѣ, етнографическитѣ и религиознитѣ прѣдѣли на двѣтѣ съперничествуващи народности, ce е гледало най-вече: да ce осигорятъ необходимитѣ икономически условия за самобитно сѫществувание на българското княжество; да ce постави отрано прѣграда за развой на опасни гръцки претенции и да ce разграничатъ тѣзи двѣ народности по възможность така, че тѣ да си прѣчкатъ една на друга, колкото ce може по-малко [1]”.
Не ми е позната височайше одобрената западна граница на проектираното българско княжество. Ще бѫде голѣма придобивка за нашата нова история, ако тя стане часъ по-скоро извѣстна. Генералъ Овсяний ни дава въ своя уводъ възгледитѣ на князь Черкаски за западната граница на българското княжество. — „Българското княжество въ прѣдѣлитѣ, проектирани отъ князь Черкаски, би имало много по изгодни граници, отколкото тия, които били означени въ Санъ-Стефанския договоръ. Тѣ давали на княжеството свръхъ Санъ-Стефанскитѣ граници: на западъ — Нишъ, Куршумлия, Лѣсковецъ, Прищина, Призренъ, a на югт — всичко пространство до р. Бистрица [2].
Князь Черкаски прѣсмѣташе пространството на проектираното отъ него княжество България на 4,500—4,600 кв. мили или 255,000—260,000 кв. км. съ население 5 до 5 1/2 милиона, отъ които 4—4 1/2 милиона българи, a другитѣ власи, гърци, евреи, турци, татари, цигани, черкези и различни други племена [3].
При Плѣвенъ турцитѣ задържаха дълго врѣме настѫпателното движение на руситѣ. Румънитѣ помогнаха на руситѣ въ най-критичнитѣ моменти, a сърбитѣ, въпрѣки многократнитѣ покани отъ страна на царя и главнокомандуващия Николай Николаевичъ да ce намѣсятъ въ войната, прѣминаха турската граница чакъ на първи декември 1877 година, три дена послѣ падането на Плѣвенъ.
Сърбитѣ не побързаха да обявятъ война на Турция, защото Русия подъ натискъ на Австрия бѣ имъ съобщила да не прѣдприематъ никакви военни дѣйствия къмъ Дрина, задъ която разстила австрийската сфера на влияние. Когато сръбското правиттелство само запита въ Виена, до кѫдѣ ce простира сферата на австроунгарскитѣ интереси, отговори му ce — до Дрина и Лимъ. Сърбитѣ знаяха отъ друга страна, че руситѣ не бѣха наклонни да имъ отстѫпятъ нищо отъ българскитѣ краища въ областьта на
2. Материяли, стр. 72, заб. 1.
CV
българска Морава и Нишава: това личеше най-добрѣ отъ рѣшенията на цариградската конференция.
Сърбия ce намѣси въ рускотурската война, когато Русия нѣмаше вече нужда отъ нея. Сръбскитѣ войски завзеха лесно областьта на Българска Морава и Нишава, тѣ прѣминаха и запацна Стара-планина. Въ сѫщото врѣме румънитѣ настѫпиха отъ Видинъ и Орѣхово на югъ. Въ това врѣме князь Черкаски захваща да се безпокои, да не би сърбитѣ и румънитѣ да заявятъ претенции върху земитѣ, които сѫ завзели. Затова той въ една докладна записка иска да ce забрани на сърбитѣ да събиратъ храни по десния брѣгь на Българска Морава и руситѣ да завзематъ областьта, която ce намира между сърбитѣ и румънитѣ, a именно Нишъ и Пиротъ съ тѣхнитѣ окрѫзи по Морава и десния брѣгъ на Ломъ. Между другото Черкаски пише: „На длъжъ и по лѣвия брѣгъ на Морава живѣе доста гѫста маса чисто българско население. Тепърва задъ тая ивица ce начева така наречената Стара-Сърбия, по-вече или по-малко законна плячка за сръбското господарство, ако ce разпадне европейска Турция [1].
Първо извѣстие, че турцитѣ желаятъ миръ ce получи въ Ловечъ на 28 декември 1877 г., когато тамъ бѣше дошелъ великиятъ князь Николай Николаевичъ заедно съ щаба си отъ с. Бохотъ. А. И. Нелидовъ, който бѣше прѣди войната пръвъ помощникъ на графъ Игнатиева въ Цариградъ, a прѣзъ войната директоръ на дипломатическата канцелария при главнокомандуващия, бѣше изработилъ още прѣди падането на Плѣвенъ условията за миръ, които обяснявали всички подробности за прѣустройството на Балканския полуостровъ. Тѣ бѣха доложени на царь Александра II въ с. Пордимъ въ особено съвѣщание [2]. A когато падна Плѣвенъ, прѣди да замине царьтъ, въ съвѣта държанъ въ с. Пордимъ на 1 декември 1877 г., графъ Игнатиевъ по порѫчка на царя редактира първия членъ отъ условиита за миръ съ турцитѣ. Споредъ тоя проектъ ce създава България, която обхваща мѣстата, въ които мнозинството на населението принадлежи на българската народность, но въ никой случай въ по-малъкъ размѣръ, отколкото бѣше опрѣдѣлена въ цариградската конференция [3].
Техническото водене на прѣмирието бѣше възложено на Нелидова.
2. А. И. Нелидовъ, Къ двадцатипятилѣтію освобожденія Болгаріи. Заключеніе перемирія въ Адріанополѣ, 19 января 1878 года въ Историческій Вѣстникъ, год. XXV, кн. 91, стр. 67 и слѣд. Сравни С. С. Бобчевъ, Прѣди двадесетъ и петь години (Одринско прѣмирие и С. С.Стефанския миръ) въ Българска Сбирка г. X (1903), стр. 141 и сл.
CVI
Въ отговоръ на турското искане на миръ бѣше съобщено отъ Ловечъ на Реуфъ паша, турски воененъ министъръ, че прѣговори може да ce водятъ само въ главната квартира и че прѣмирие може да ce заключи, ако ce съгласятъ турцитѣ върху основнитѣ условия на бѫдащия миръ. И рускиятъ главнокомандуващъ и Нелидовъ останаха вѣрни до край на това искане. Опититѣ за прѣмирие на турскитѣ пратеници Серветъ-паша и Намъкъ-паша, които бѣха дошли въ Казанлъкъ на 2 януари 1878 година, пропаднаха. Прѣмирието ce сключи чакъ на 19 януари 1878 год. въ 6 часа вечерьта въ Одринъ, когато сѫщитѣ турски делегати се съгласиха да подпишатъ акта съ основнитѣ условия на мира, както тѣ бѣха изработени и приети въ пордимския съвѣтъ на първи декември 1877 г. [1]. Интересно е, че въ чл. 3 на основитѣ за миръ до като за Румъния ce прѣдвижда достатъчно териториялно възнаграждение, за Сърбия — само поправка (rectification) на границата. Това мащехенско отнасяне на Русия къмъ Сърбия личи въ цѣлата дѣйность на руската дипломация прѣзъ годинитѣ 1876—1878 и то стои въ свръзка съ руското съглашение съ Австро-Унгария отъ една страна и съ явното убѣждение y рускитѣ рѫководещи крѫгове, че Сърбия е присъединила вече въ 1833 година съ помощьта на Русия значителни български земи въ областьта на изтокъ отъ Велика Морава и за това тя не бива да ce разширява повече въ българскитѣ земи по Българска Морава и Нишава. Сръбскиятъ полковникъ Катарджия, който бѣше аташиранъ при руския генераленъ щабъ, бѣше писалъ, че още отъ начало мнѣнието на рускитѣ делегати е било неблагоприятно за сърбитѣ. Изпърво тѣ мислили да ce разшири сръбската граница до Нови-Пазаръ безъ да ѝ ce даде този градъ. Послѣ допуснали да ce продължи тя прѣзъ Вълчи-Трънъ, Голакъ и да ce свърши надъ Лѣсковецъ, a най-сетнѣ искали рѣката Морава да служи за граница между Сърбия и България, като ce даде на послѣдната Нишъ заедно съ останалитѣ градове Пиротъ, Трънъ и Враня [2].
Графъ Игнатиевъ, който прѣзъ врѣме на освободителната война биваше често играчка на борбата за надмощие въ министерството на външнитѣ работи и при царя, a не бѣше гледанъ добрѣ и въ щаба на армията, бѣ принуденъ да бездѣйствува
1. Френскиятъ тексть на чл. 1 отъ основата за миръ между Русия и Турция гласи:
La Bulgarie dans les limites déterminées par la majorité de la population bulgare et qui, en aucun cas, ne sauraient être moindres que celles indiquées par la conférence de Constantinopole, sera érigée en principauté autonome, tributaire, avec un gouvernement national chrétien et un milice indigène. L'armée ottomane n'y séjournera plus. (Bases de paix avec Russie, signées a Adrianople le 31 janvier).
A. Schopoff, Les réformes et la protection des chrétiens etc., стр. 353—364.
2. Сравни Д. Йоцовъ, Дипломатически студии, 1, стр. 46.
CVII
въ имѣнието си, когато споредъ неговото схващане, той би билъ полезенъ въ войната не само като дипломатъ, но и като генералъ. Когато ce почнаха прѣговори за миръ съ Турция въ началото на януари, царьтъ го повика наново и пожела да му прѣдстави проектъ за окончателенъ договоръ за миръ съ Турция. Игнатиевъ прѣдставя два проекта, отъ които единиятъ, съ по-голѣми искания, бива отхвърленъ. Съ одобренъ проектъ за миръ графъ Игнатиевъ тръгва за главната квартира. На 13 февруари рускитѣ войски стигнаха до Цариградъ и военнитѣ дѣйствия спрѣха. Въ Санъ-Стефано стана срѣщата на великия князь Николай Николаевичъ и графъ Игнатиевъ съ турскитѣ пълномощници за миръ на чело съ военния министъръ. Прѣговоритѣ се почваха и прѣкѫсваха на нѣколко пѫти. Руситѣ искаха сега да удовлетворятъ и сърбитѣ, чийто князь Миланъ бѣшс писалъ на великия князь и на графъ Игнатиевъ да оставятъ поне Нишъ на Сърбия, понеже този градъ е свидѣтель на сръбската военна слава, пъкъ и жителитѣ му били сърби, но турцитѣ споредъ думитѣ на Игнатиева били злѣ настроени къмъ сърбитѣ [1]. Англия ce яви на помощь на Турция и руситѣ побързаха да сключатъ Санъ-Стефанския договоръ на 19 февруари 1878 година, 6 часа вечерьта.
Отъ текста на Санъ-Стефанскии договоръ [2] насъ ни интересува само оня пасажъ, който засѣга вървежа на западната граница на Санъ-Стефанска България [3].
Споредъ Санъ-Стефанския договоръ старата граница на Турция и Сърбия по Тимокъ и западна Стара-планина до върха Вѣтренъ (1377 м.), въ протокола Karaul-Barè, остава за граница между Сърбия и България. Отъ Вѣтренъ границата на Санъ-Стефанска България отива съ посока къмъ югозападъ по най-кѫсия пѫть за долината на Нишава при с. Крупецъ (Kroupatz), послѣ върви възъ рѣката Нишава до устието на р. Връло (Vrylo, на сръбската карта [4], долното течение на Връло е означена съ името Црвенар), и стига по нея Суха-планина. Въ тоя край Санъ-Стефанската граница минава малко пó на изтокъ отъ често посочваната сръбско-българска граница по Куновица планина. Отъ Суха-
1. Јов. Ристић, Дипломатска историја Србије (1875—1878). Београд, 1898.
2. Той e печатанъ въ много издания, ще посоча само слѣднитѣ: Gabriel effendi Horartounghian, Recueil d'actes internationaux de l'Empire Ottoman. Paris, 1902, t. III (1856—1878), стр. 509—527. Documents diplomatiques. Affaires d'Orient. Congrès de Berlin 1878. Paris, 1878. A. Schopoff, Les reformes etc., стр. 355—368. Протоколитѣ на Берлинския конгресъ прѣведени отъ Т. Икономовъ. София, 1885.
4. Ђенерална карта краљевине Србије. Издање географског отделења главног Ђенералштаба. Размера 1 : 250,000.
CVIII
планина границата слиза по Куковишка рѣка (Koukavitze), продължава по Люберажка (Liuberazda, въ която ce втича Куковица, на сръбската карта е означена съ името Лужница) и р. Власина (Vlossina) до нейното втичане въ р. Българска Морава при с. Стайковци. Градецътъ Власотинце оставаше въ България. Отъ смѣсата на Власина въ Морава границата върви възъ послѣдната до с. Калиманци (Kalimanci). Отъ тамъ границата ce качи западно отъ долината до Мийовачка-планина (Miovatzka planina) и върви по-нататъкъ по западната граница на вранската каза до планината Българска Черна-Гора (Karadagh).
Въ описаната до тукъ западна граница на Санъ-Стефанска България бие силно въ очи обстоятелството, че голѣмъ дѣлъ отъ източната область на Българска Морава и долинитѣ на нейнитѣ притоци Вѣтерница, Ябланица и Пуста, които бѣха означени отъ Ами Буе, a особено отъ Хана и негова съпѫтникъ Заха като български покрайнини, сѫ изключени отъ областьта на Санъ-Стефанска България. Тѣзи покрайнини — заедно съ градъ Нишъ влизаха въ границитѣ на българската етнографска и културна область; въ градоветѣ Гилянъ, Враня, Лѣсковецъ, Власотинце и Нишъ българитѣ имаха прѣди рускотурската война добрѣ уредени училища, по-голѣмата часть отъ тая область влизаше въ българскитѣ епархии скопска и нишка; областьта на цѣлата Българска Морава влизаше въ западната автономна область България споредъ рѣшението на цариградската конференция. Затова още въ 1878 година познавачитѣ на тия краища изказаха своето недоволство отъ неправдата, която ce причини на българитѣ съ западната граница на Санъ-Стефанска България въ областьта на Българска Морава. Верковичъ пише съ дата 17 маргъ 1878 година, че гилянската каза е населена съ българи и само 12 села сѫ албански [1]. Особено ясно ce изказа генералъ Анучинъ, помощникъ и замѣстникъ отпослѣ на князь Черкаски, за западната граница на България въ областьта на Българска Морава:
„като ce вземать подъ внимание географскитѣ и племеннитѣ данни, естествени граници между Сърбия и България би била: Шаръ-планина, планинитѣ, които лежатъ между Враня и Прищина до р. Медвѣдя и послѣ по р. Пуста и Морава до старата сръбско-турска граница” [2].
Това опрѣдѣление на границитѣ отъ генералъ Анучина ce съвпада съ изучванията на Буе, Хана и Скалона [3], то отговаря сѫщеврѣменно на пó-умѣреното схващане на
3. Военно-статистическій сборникъ на 1868 годъ. Выпускъ II. Составленъ подъ общею редакціею Г. Щ. Генералъ-Маіора H. Н. Обручева. Спб. 1868, стр. 191.
CIX
западнитѣ граници на българската земя въ бюрото на началника на гражданскитѣ дѣла при главнокомандуващия въ врѣме на рускотурската война прѣзъ 1877—1878 година.
Отъ Българска Черна-гора границата на Санъ Стефанска България завива къмъ изтокъ и слѣдва западнитѣ граници на казитѣ кумановска, качанишка (въ протокола погрѣшно Kotchani) и тетовска (Kalkandelen) чакъ до Корабъ. Въ тоя дѣлъ Санъ-Стефанската граница на България ce съвпада напълно съ тая на цариградската конференция, a съ екзархийската само въ Шаръ-планина. Когато е прѣкарвана сѣверномакедонската граница на Санъ-Стефанска България, сѫ взети подъ внимание и географскитѣ особености на тоя край, затова и извѣстенъ брой албанци отъ качанишката каза и изворната область на Вардаръ сѫ влѣзли въ прѣдѣлитѣ на България. Отъ друга страна много българи мухамедани живѣятъ отвъдъ Шаръ планина, въ покрайнината Гора, между Люма, Призренъ и Шаръ-планина [1].
Отъ Корабъ по рѣката Велешица границата слиза на Черни Дримъ, послѣ върви по него на югъ до като стигне западната граница на охридската каза, върви по нея къмъ планина Бѣличка и Мокра (Linas), слѣдва по-нататъкъ западната граница на казитѣ старовска и корчанска и стига до планината Грамосъ, най-южниятъ западенъ край на западната граница на Санъ-Стефанска България.
Отъ Корабъ до Грамосъ само въ западната граница на охридската каза ce съвпада Санъ-Стефанската граница съ границата на българската екзархия и съ западното разпространение на българитѣ. Въ останалитѣ части при прокарването на границата е държано повече смѣтка за географскитѣ, отколкото за етнографскитѣ граници. До като въ областьта на Долна-Дибра въ границитѣ на България влизатъ значителенъ брой албанци, отъ дебърската епархия много българи оставатъ вънъ отъ границата на западъ отъ р. Черни Дримъ, a тъкмо въ областьта на Дебъръ западната граница на българската екзархия и на българското население отива най на западъ. Да ce запазятъ въ тоя край българитѣ най-дълго въ старитѣ си жилища помогнали голѣмитѣ помашки групи (торбеши) въ планинитѣ и силнитѣ беюве, защитници на чифликчийскитѣ български села въ долинитѣ, особено въ плодородната Долина на рѣка Радика. Въ Дебърско българитѣ сѫ изгубили много свои селища чрѣзъ изселване на християнитѣ и поарнаутяване на торбешитѣ [2], но и до днесь тѣ съставляватъ важенъ етнограф-
1. В. Кѫнчовъ, Гóра въ Трудове на българското природоизпитателно дружество. София, 1900, кн. I, стр. 99—103.
2. В. Кѫнчовъ, Македония. Етнография и статистика. София, 1900, стр. 90—92.
CX
ски елементъ, особсно въ Дебъръ, Галичникъ, Лазарополе и др. голѣми села.
Тъкмо за областьта на горния Дебъръ ние имаме сгари извѣстия за българи въ тоя край. Ханъ въ своята книга Reise durch das Gebiete des Drin etc. на стр. 93, като казва, че долниятъ Дебъръ е населенъ съ албанци, a горниятъ съ българи, привежда едно мѣсто отъ Barletius'a, списатель отъ XVI в. (De vita etc. Georgii Castriotae. Argentorati, 1537), отъ което ce вижда, че и въ врѣмето на Скандербега сѫ били cé така разпрѣдѣлени тѣзи два народа [1].
Българскитѣ селища отъ южния край на дебърската каза ce продължаватъ и въ сѣверната половина на охридската каза. Естeствена западна граница на Македония въ областьта на Охридското езеро сѫ планинитѣ Бѣличка и Мокра [2] и може да ce отмѣсти съ огледъ къмъ етнографскитѣ отношения на изтокъ най-вече до срѣдата на Охридско езеро, но да ce смѣта областьта на дасаретскитѣ езера и пелагонийското поле за земя на албанцитѣ, както претендираше албанското провизорно правителство [3], не ce оправдава нито съ етнографски, нито съ исторически доводи.
Въ историко-етнографско отношение Охридското езеро е българско, защото край неговитѣ брѣгове ce е разигралъ голѣмъ дѣлъ отъ българската история, защото числото на българитѣ, които живѣятъ край източнитѣ и сѣверни езерни брѣгове, е много поголѣмо отколкото на албанцитѣ, които ce свлѣкли отъ албанскитѣ планини и поселили западния и южния брѣгъ на езерото. Българитѣ съставятъ мнозинство въ градоветѣ Охридъ и Струга, тѣ сѫ главнитѣ гьрговци и носителн на култура въ тоя край, охридската епархия ce управляваше до балканската война отъ български митрополитъ.
Корчанската котловина е вече почти албанска, само въ долината на Долни Деволъ, наречена Деволия, живѣятъ българи и албанци смѣсено, но послѣднитѣ прѣобладаватъ [4]. Въ старо врѣме въ тоя край българитѣ сѫ били доста многочислени, но голѣма часть отъ тѣхъ ce албанизирали още въ срѣднитѣ вѣкове.
1. Сравни Д. Матовъ, Пѫтуваньето на Вайганда въ югозападнитѣ балкански области въ Бълг. Прѣгледъ, год. III, кн. II, стр. 58—59, заб. 7. Сѫщо Материяли, стр. 11—12.
2. А. Иширковъ, Западната граница на Македония и албанцитѣ въ Библиотека на Славянска Бесѣда, год. IV, кн. I, стр. 84.
3. Prof. D-r A. Baldacci, Der neue albanische Staat und seine Grenzen въ D-r A. Petermanns Mittellungen. 59 Jahrgang (1913), стр. 221—222; сравни картата въ сѫщия номеръ I, Tafel 33.
4. К. Т., География на Корча и околностьта ѝ. Прѣводъ отъ гръцки въ Книжици за прочитъ, Солунъ (1891), кн. VIII—X. стр. 190; сравни В. Кѫнчовъ, Македония, стр. 87.
CXI
Доказателства за това намираме въ съчиненията на Дринова, Макушева, Гилфердинга, Томашека и други. На западъ отъ Корча е имало българи дори до 15—16 вѣкъ. Музаки говори за славяни (Schiavoni) въ областьта на Опари [1], сега на югозападъ отъ Корча лежатъ голѣмитѣ български села Дрѣново и Бобощица [2]. Въ Корчанско албанцитѣ сѫ слѣзли отъ планинитѣ прѣди да дойдатъ турцитѣ. — Византийски историци споменуватъ въ началото на 14 вѣкъ албанско население въ Деволъ и близо до Костуръ [3]. Но отъ друга страна въ 1628 година ce споменува Корча като градъ въ България [4]. Въ самия градъ Корча сега има малко българи, но споредъ твърдението на Шапкарева прѣди 70 години тѣ сѫ съставяли мнозинсгвото на града и на казата му [5]. Градътъ Биглища, който лежи на вододѣла между рѣкитѣ Деволъ и Бистрица, на етническата граница между българи и албанци и образува прѣходъ между Албаиия и Македония ce споменува отъ Хаджи Калфа като градъ населенъ отъ българи и албанци [6]. Пукевилъ отбѣлѣзва въ началото на 19 вѣкъ сѫщото разположение на албанци и българи въ Корчанско и Костурско [7]. Но нѣма съмнѣние че много българи отъ Корчанско сѫ пропѫдени или прѣтопени въ албанци тепърва въ врѣмето голѣмитѣ албански размирици [8].
На югъ отъ Хрупища, който градъ и Хаджи Калфа сочи като български [9], ce захваща гръцката область на южна Македония. Въ свръзка съ българската охридска архиепископия или може би поради българско население, което сега е изчезнало, въ старъ документъ (1591 год.) градъ Гревена с поставенъ въ България, — говори ce за гревенския архиепископъ „Изъ Болгарской Земли” [10].
1. Ch. Hopf, Chroniques Gréco-Romaines. Berlin, 1873. Сравни Д. Матовъ, Пѫтуванье на Вайганда въ югозападнитѣ балкански области въ Български Прѣгледъ. год. III, кн. II, стр. 58.
2. Gustav Weigand, Die Aromunen. Ethnogr.-historische Untersuchungen. Leipzig, 1895. t. I, стр. 111.
3. B. Макушевъ, Историческія разысканія o славянахъ въ Албаніи въ средніе вѣка. Варшава, 1870, стр. 41; Hahn, Albanesische Studien. Jena, 1854, стр. 328.
4. Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церковнымъ. 1860, т. II, стр. 51—52.
5. Извѣстія Славянскаго Общества 1888 г., кн. 6 и 7; Сравни капитанъ Бендеревъ, Военная географія и статистка Македоніи и сосѣднихъ сь нею областей Балканскаго полуострова. Спб. 1890, стр. 93.
6. Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna, стр. 98.
8. Стари хора въ чисто албански села отъ този край помнятъ български (В. Кѫнчовъ, Македония, стр. 87). Навѣрно въ свръзка съ това прѣводачътъ на цитираната книжка за Корча споменува много села въ корчанския каймакамлъкь и биглищанския мюдюрлъкъ, населени отъ албанци и българи.
9. Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna. стр. 98.
10. Сношенія Россiи etc. 1868, т. I. стр. 232.
CXII
Опрѣдѣлената въ договора отъ 19 февр. 1878 г. западна граница на Санъ-Стефанска България, както и останалата часть, трѣбало да послужи за основа на окончателното прокарване на границата отъ особена руско-турска комисия, която щѣла да ce рѫководи и отъ принципа за народностьта на мнозинството на населението въ покрайнинитѣ, отъ топографскитѣ нужди и практическитѣ интереси на мѣстното население [1].
Графъ Игнатиевъ е оставилъ записки и за сключването на Санъ-Стефанския договоръ, но тѣ не сѫ още печатани. На 10 февруари 1903 год. той прочелъ въ Славянското Благотворително Дружество въ Петроградъ единъ докладъ, чиято заключителна часть е напечатана въ „Свѣтъ”, 1903, № 41. Отъ тамъ виждаме, че макаръ и да е носилъ графъ Игнатиевъ съ себе си готовъ проекгь за договоръ, срѣщу 19 февруари работили цѣла нощь, като прѣписвали, свѣрявали договоритѣ, чертали карти и свършили късно на другия день 19 февруари [2].
Който е прослѣдилъ внимателно посочената отъ менъ етнографска литература, историята на църковния въпросъ и рѣшенията на цариградската конференция, ce е навѣрно убѣдилъ, че западнитѣ граници на Санъ-Стефанска България сѫ опрѣдѣлени възъ основа историческа, етнографска, църковна и географска. И когато, послѣ сключването на Санъ-Стефанския договоръ, единъ сръбски посланикъ упрѣкналъ графъ Игнатиева въ Петроградъ, че билъ пристрастенъ къмъ българитѣ при сключването на договора, Игнатиевъ скочилъ отъ мѣстото си и извадилъ отъ масата си цѣлия материялъ, употрѣбенъ въ Санъ-Стефано при утвърждението на мира. Той разгъналъ прѣдъ своя събесѣдникъ нѣколко сръбски карти и учебници, които потвърдявали напълно, че отдаденитѣ на българитѣ земи съвсѣмъ не сѫ сръбски, a български [3]. Какви сѫ били картитѣ и учебницитѣ, които показалъ графъ Игнатиевъ, незнаемъ, но достатъчно е да ce хвърли погледъ върху приложенитѣ въ края на тая книга сръбски карти на Давидовича и Дежардена, сѫщо върху картитѣ на Хана и Заха и Макензи и Ерби, приложени въ сръбски прѣводни книги на тия автори; сгига да си припомнимъ само това, което азъ приведохъ отъ сръбскитѣ автори за Македония и долината
2. Сравни С. С. Бобчевъ, Прѣди двадесеть и петь години, въ Българска Сбирка, 1903. стр. 151.
3. П. Милюковъ, Сербо-болгарскія отношенія по македонскому вопросу въ Сборникъ Русское Богатство. Спб. 1900, стр. 274. Сравни българския прѣводъ въ Български Прѣгледъ, год. V, кн. IX—X, стр. 91; фактътъ е разказанъ отъ сръбски списатель. Сравни брошурата: Доктори Владан и Јован Ристић y српској сполној политици Београд, 1895, стр. 85.
CXIII
на Морава, за да ce убѣдимъ, че графъ Игнатиевъ при сключването на Санъ-Стефанския договоъ ce е рѫководилъ на първо мѣсто отъ тогавашната етнографска литература. Вънъ отъ това, създательтъ на Санъ-Стефанския договоръ бѣше руски посланикъ въ Цариградъ тъкмо въ онова врѣме, когато българскиятъ народъ водѣше най-упорита борба за църковно народно единство, та познаваше отъ близо разпространението на българитѣ въ европейска Турция. Сѫщото можемъ да кажемъ и за Нелидова, втори руски делегатъ при подписване на мира. Германскиятъ канцлеръ Бисмаркъ въ своята парламентарна рѣчь на 19 февруари н. ст. 1878 год., дванайсеть дена прѣди да ce подпише Санъ-Стефанскиятъ договоръ ce бѣ произнесълъ възъ основа на „най-автентични източници и възъ основа на най-добрата етнографска карта на Киперта”, че българитѣ отиватъ на западъ чакъ до Солунъ и че опрѣдѣлението на границитѣ на България, слѣдъ като тѣ бѣха вече опрѣдѣлени на цариградската конференция, не ще прѣдставя никаква мѫчнотия. Той бѣ забѣлѣжилъ сѫщеврѣменно, че на изтокъ границата на България била прокарана много пó на сѣверъ, отколкото е разпространението на българитѣ, a на западъ пó-далеко отъ тѣхната етнографска граница [1]. Бисмаркъ ce повелъ по Киперта, който поставя много албанци въ западна Македония. Адолфъ д'Аврилъ, добъръ познавачъ на нашия изтокъ, твърди сѫщо, че изобщо границитѣ на Санъ-Стефанска България отговарятъ на етнографскитѣ и исторически изучвания [2]. И ако Нишъ и Лѣсковецъ останаха по договора въ Санъ-Стефано на Сърбия, това не ce дължеше на сръбски етнографски или исторически права, a на политически съображения: руситѣ склониха да задоволятъ сърбитѣ за смѣтка на българитѣ, слѣдъ като не можаха нищо да направятъ за тѣхното западно разширяване въ сръбскитѣ земи: Косово и Нови-Пазаръ.
1. Adolphe d'Avril. Négociations
relatives au Traité de Berlin et aux arangements
qui ont suivi. 1875—1886.
Paris 1886, стр. 317.
2. Сé тамъ, стр. 255—256.