VII. Цариградската конференция и западнитѣ граници на западната автономна область България.
Когато мирнитѣ българи водили упорита законна борба за църковни правдини и народно единство, по-буйнитѣ, по-рѣшителнитѣ тѣхни съотечественици подготвяли пъкъ народа къмъ борба за политическа свобода. Мнозина, които не сѫ проучвали състоянието на духоветѣ у българитѣ прѣзъ врѣмето на двѣтѣ борби и които не познаватъ добрѣ възгледитѣ на виднитѣ прѣдставители на двѣтѣ течения, мислятъ, че сѫществувалъ антагонизъмъ между борцитѣ за църковна и политическа свобода. Грижливитѣ проучвания на проявитѣ у българския народъ въ втората половина на 19 вѣкъ показватъ, че той горѣлъ еднакво отъ желание за църковна и политическа свобода, а водителитѣ му въ свръзка съ тѣхния темпераментъ и мѣсто на дѣйность работили пó съ присърдце за извоюване на едната или другата свобода. Г. Раковски, пламененъ революционеръ и прѣдводитель на чети по Балкана се е изразилъ въ 1864 година по слѣдния начинъ за църковната борба: „Вѣроисповѣдныи ни въпросъ е днѣсь за насъ най-голѣмо то дѣло, кос то трѣба да занимава всѣкого Българина и да натяжава на него не само кату една отъ най-святы тѣ му длъжности, нъ кату единъ въпросъ отъ кого завыси смьртъ та или живота Българскыя народности” [1]. Когато прѣзъ априлъ 1876 година, възстанаха българитѣ въ Срѣдна гора, въ Родопитѣ, край сѣвернитѣ поли на срѣдна Стара планина и другадѣ, гърцитѣ и патрияршията злорадствуваха и подбуждаха турцитѣ срѣщу българитѣ. Тѣ ги сочаха като смутители на мира въ империята и поставяха възстаническото движение на българитѣ въ свръзка съ тѣхната самостойна църква. Но българскиятъ екзархъ Антимъ, колкото и да бѣше тихъ човѣкъ, вместо да изгуби духъ въ това усилно за него врѣме, като истински народенъ пастирь подава до цариградскитѣ посланици на великитѣ сили мемоаръ, въ който описва възстанието, посочва
1. Г. Раковски, Българскый вѣроисповѣденъ въпросъ, стр. 110.
LXXXVII
причинитѣ и обръща внимание върху жестокоститѣ, съ които било потушвано. По-послѣ, когато се събра конференция на прѣдставителитѣ на великитѣ сили, за да изработятъ проектъ за автономно управление на Босна и Херцеговина и България, той подаде мемоаръ за реформи въ управлението на българскитѣ земи. Той не иска да вземе участие въ свиканото отъ Мидхатъ-паша събрание, което щѣше да се съвѣщава върху въпроса, трѣбва ли Турция да приеме или отхвърли прѣпорѫчанитѣ отъ Европа реформи, отказа сѫщо да подпише обяснението, че християнскитѣ народи въ Турция сѫ доволни отъ бащинското управление на султана и не желаятъ да бѫдатъ освобождавани отъ Русия. Напротивъ, той изпрати народнитѣ дѣйци Драганъ Цанковъ и Марко Балабановъ до двороветѣ на великитѣ сили да измолятъ отъ името на българския народъ автономно управление за българитѣ. Мидхатъ-паша бѣше недоволенъ отъ екзарха и понеже нѣколцина българи турски чиновници, като Чомакова, Михаиловски и други се бояха да не пострадатъ народнитѣ дѣла отъ революционното държане на Антима, а може би и за угода на турцитѣ и поради лични настроения спроти екзарха, настояха прѣдъ Антима да си подаде оставката. Но Антимъ отговорилъ, че дори и живота си да рискува той не би се отклонилъ отъ прѣдписанията на църквата и не би измѣнилъ на народната воля, турското правителство, прибавилъ той, обѣси цариградския патриярхъ едно врѣме и Гърция се освободи, и развълнувано продължилъ: на драго сърдце бихъ даль главата си за благото на народа си, не, оставка не подавамъ [1].
Драганъ Цанковъ и Марко Балабановъ, които бѣха видни дѣйци въ борбата за църковна свобода, които бѣха винаги лоялни поданици на султана, въ 1876 година молятъ европейскитѣ сили отъ името на българския народъ „да съдѣйствуватъ, за да му се даде правото самъ да се управлява въ бѫдаще. Съ други думи, той (българскиятъ народъ) моли да му се даде пълна автономия съ народно управление, гарантирано отъ великитѣ сили, покровителки на източнитѣ християни: единчкиятъ пѫть да може тоя народъ да живѣе мирно и да се развива постепенно” [2].
1. Съвременикъ, Неиздадени материали по свалянето и заточванието на първия български екзархъ Антимъ I. въ Българска Сбирка, година ХIII (1906), стр. 154—159.
2. Turkey, № 1 (1877), стр. 346—348. Мемориалъ-тъ поднесенъ въ името на българския народъ до шестехъ сили на Европа, въ 1876 година отъ Д. Цанкова и М. Д. Балабанова; и други тѣхни официални писма отъ сѫщата година. Отъ английския текстъ превелъ Д. Панайотовъ. Търново, 1885, cтp. 9. M. Д. Балабановъ, Страница отъ политическото ни възраждане. Българска Библиотека. Бр. 4. София, 1904, стр. 147—148.
LXXXVIII
Възстанието въ Босна и Херцеговина въ 1875 и 1876 година, което поради планинската направа на тѣзи страни и тѣхното благоприятно положение между Австрия, Сърбия и Черна-Гора, се бѣше много засилило, докара голѣмо възбуждание у българитѣ и мисъльта да отхвърлятъ съ орѫжие въ рѫка турското робство придоби много привърженици въ всички слоеви на народа. Българитѣ се подготвяха отдавна систематически чрѣзъ мѣстни революционни комитети за борба съ турцитѣ, но сполучливото възстание въ Босна и Херцеговина и слуховете, че Сърбия и Черна-Гора се готвятъ да обявятъ война на Турция, което и стана наскоро, накара така наречениятъ Гюргевски централенъ революционенъ комитетъ [1] да засили своята дѣйность въ началото на 1876 година и ускори възстанието. Географското положение на България, грамадното число на турското въорѫжено население въ повечето краища на тая страна не сѫ давали надежда на разумнитѣ революционери отъ централния революционенъ комитетъ да мислятъ, че чрѣзъ въорѫженъ бунтъ ще прѣмахнатъ турската тирания, но тѣ сѫ твърдо разчитали, че възстанието ще прѣдизвика смутъ и клане въ турската империя, които ще накаратъ европейскитѣ държави да се намѣсятъ въ българскитѣ работи. Простиятъ народъ обаче вѣрваше, че той съ своитѣ дървени топчета, кремаклии и евзалии пушки и пищове, съ коси и сѣкири ще пропѫди „поганцитѣ” изъ земята си. Въ чисто българскитѣ покрайнини приготовленията за възстание ставаха явно: жени и дѣца лѣяха куршуми, шиеха възстанически носии, печеха сухари, съ една дума вземаха най-живо участие въ приготовлението на народната мобилизация. Деньтъ на възстанието билъ опрѣдѣленъ 1 май 1876 година, но както и при други възстания непрѣдвиденн случки и нетърпѣливи бунтовници изпрѣварватъ опрѣдѣления отъ рано день, сѫщото станало и сега. На 20 априлъ избухна възстанието въ чисто българскитѣ срѣдногорски градове Панагюрище и Копривщица. Скоро това възстание се разпространи по останалитѣ части на Срѣдна-Гора, прѣмина на срѣща въ Родопитѣ, въ Батакъ, Перущица и Брацигово, отвъдъ Балкана въ Габрово, Ново-Село, Горна Орѣховица и другадѣ. Първо въорѫжени орди отъ черкези и башибозуци се спуснаха да потушатъ възстанието, а подиръ тѣхъ редовна войска съ топове. Въ кѫсо врѣме цвѣтущи градове и села станаха пепелища, десетки хиляди дѣца, жени и мѫже, млади и стари покриха съ тѣлата си дворища и площади, напоиха съ кръвьта си дълбоко земята. Мѫчения, жестокости и най-диви
1. Нареченъ е Гюргевски, защото сѣдалището му било въ ромѫнския градъ Гюргево.
LХХXІХ
звѣрства ce извършиха надъ беззащитни хора. Имотъ събиранъ прилежно съ години бѣше задигнатъ отъ хищни мухамедани, които отдавна гледаха съ зависть благосъстоянието на християнскитѣ си съсѣди. Тъмницитѣ се напълниха съ уцѣлѣли отъ ножа, куршума и бѣсилката българи [1].
Турското правителство положи голѣми грижи да потули работата, затова извѣстия за възстанието и за нечуванитѣ звѣрства и жестокости на турцитѣ се получиха едва послѣ единъ мѣсецъ въ Цариградъ и въ чужбина.
Първи извѣстия за ужаситѣ на априлското възстание дадоха американскитѣ мисионери, които видѣха отблизо пламъцитѣ на запаленитѣ селища и чуха потреснитѣ разкази на спасилитѣ се съ бѣгство нещастници. Първи извѣстия за голѣмата сѣчь и грабежъ на християнитѣ въ България се напечатаха въ английски вѣстници. А когато дойде редъ да се анкетира официялно злосторството на турцитѣ, пръвъ се отзова американскиятъ посланикъ въ Цариградъ, който изпрати по мѣстата на възстанието генералния консулъ Скайлеръ (Schuyler). Него придружи Макгаханъ, който се прочу по цѣлъ свѣтъ съ своитѣ кореспонденции, печатани въ Daily News [2]. Въ анкетата взема участие и Берингъ (Baring), вториятъ секретарь на английския посланикъ въ Цариградъ [3]. Въ Англия се силно възбуди общественото мнѣние и начело на движението застана водительтъ на либералитѣ Гладстонъ; той съ своитѣ брошури [4] и рѣчи принуди консервативното правителство да се застѫпи за угнетенитѣ българи. Голѣмо бѣше възбуждението и въ Русия, вѣстницитѣ се пълнѣха съ описания на българскитѣ ужаси, появиха се и редица книги,
1. Върху априлското възстание има голѣма литература. За ориентиране ще посоча само съчинението на Д. Страшимировъ, История на априлското въстание. Пловдивъ, 1907, въ три тома. Въ него е посочена по-важната литература върху въстанието въ различни покрайнини.
2. Писмата на Макгахана сѫ събрани и прѣведени първо на руски, а по руския прѣводъ ги прѣведе на български С. Стамооловъ. Турскитѣ звѣрства въ България. Писма на специалния корреспондентъ на „Daily News” Е. Д. Макгахана. София, 1880.
3. Отчетътъ на Беринга е напечатанъ въ Turkey, № 1 (1877). Correspondence respecting the affairs of Turkey. Presented to both Houses of Parliament by Command of Her Majesty. London, 1877, Стр. 143—167. Помѣстени сѫ рапорти и отъ Schuyler (стр. 167—171), отъ Шакиръ бей, отъ извънредния сѫдъ въ Пловдивъ (175—183) и други.
4. W. E. Gladstone, Bulgarian Horrors and the Question of the East. London, 1876. Български прѣводъ: Български ужаси и источний въпросъ. Прѣведе Д. П. Минковъ. Пловдивъ, 1881.
W. E. Gladstone, Lessons in massacre, an еxроsition of the conduet of the Pôrte in and avout Bulgaria since May, 1876, London. 1877. Български прѣводъ: В. Е. Гладстонъ, Уроци отъ кланіе или поведеніе-то на турско-то правителство въ и около Българіѭ, отъ маія насамъ, 1876. Превель П. Димитровъ, Тулча, 1878.
XC
които описваха подробно упустошителното дѣйствие на турцитѣ въ възстаналитѣ покрайнини [1].
Българскитѣ делегати Др. Цанковъ и М. Д. Балабановъ, които обиколиха европейскитѣ столици отъ срѣдата на августъ 1876 до началото на 1877 година, чрѣзъ своята книга „България отъ двата ѝ делегати Д. Цанковъ и Марко Д. Балабановъ” (Лондонъ, 1876) [2], издадена на английски и френски, съ своя мемоаръ и лични разговори и статии по вѣстници допринесоха много за освѣтлението на европейското общество върху положението на България и желанието на българитѣ [3].
Вече въ августъ 1876 г. графъ Игнатиевъ настоява прѣдъ своето правителство да ce взематъ сериозни мѣрки за подобрeние на положението на православнитѣ въ Турция. Той развива цѣла програма, която отпослѣ послужи въ значителна степень за основа на Санъ-Стефанския договоръ [4].
Английското правителство, което до априлското възстание не искаше да ce намѣси въ вътрѣшнитѣ дѣла на Турция и отказа да одобри Берлинския меморандумъ, съчиненъ на 1 май отъ канцлеритѣ на Германия, Австрия и Русия [5], подъ натиска на общественото мнѣние врѫчи чрѣзъ своя цариградски посланикъ на 9/21 септ. 1876 година нота, съ която ce изисква отъ турското правителство да подпише заедно съ прѣдставителитѣ на великитѣ сили единъ протоколъ, съ който ce даватъ на Босна и Херцеговина и на България административна автономия, която да позволява на населението да контролира собственитѣ си работи и да ги гарантира противъ лошата администрация [6].
1. С. Скроботовъ, Христіанскіе мученики ХІХ столѣтія или неистовства турокъ въ Болгаріи. Спб. 1876.
2. М. Д. Балабановъ, Страница отъ политическото ни възраждане, стр. 439—483.
3. Въ сѫщата книга е изложена подробно дѣйностьта на българскитѣ делегати.
4. Записки Графа Н. П. Игнатъева въ Историческій Вѣстникъ, год. 35 (1914), т. CXXXVI, стр. 63—68. Сравни Материяли, стр. 69—70.
5. Съ тоя меморандумъ ce заплашваше Турция, че силитѣ ще взематъ енергични мѣрки срѣщу нея, ако не изпълни даденитѣ обѣщания (13. II. 1876 г.) по поводъ на подадената отъ Андраши нота (18/30. ХІІ. 1875).
6. b) La Porte en mime temps s'engagerait par un protocole qui serait signé à Constantlnopole, de concert avec les Puissances médiatrices, à accorder à la Bosnie et à l'Herzégovine un système d'autonomie locale ou administrativ, c'est-à-dire un ensemble d'institutions locales qui donneraient à la population un certain contrôle sur ses propres affaires locales, ainsi que des garanties contre l'exercice d'une autorité arbitraire. Il ne sera pas question de la création d'un etat tributaire.
Des garanties semblables devront être assurées contre une mauvaise administration en Bulgarie.
(Documents diplomatiques. Affaire d’Orient, 1875, 1876, 1877. Paris, 1877, стр. 217—218. Turkey, № 1 (1877), стр. 242. Свободенъ прѣводъ на нотата има у Д. Йоцовъ, Дипломатически студии по нашето освобождение. София, 1909, томъ I, стр. 40–41. Цитира нотата и П. Милюковъ, Европейската дипломация и македонскиятъ въпросъ. Прѣводъ отъ руски. София, 1899, стр. 7—8.
ХСІ
Къмъ тая постѫжпка на Англия ce присъединили и другитѣ правителства на великитѣ сили.
За да ce съкруши упорството на Турция, рускиятъ императоръ прѣдложи чрѣзъ специялния пратеникъ генералъ Сумараковъ на Францъ Йосифа (14/26 септ. 1876 г.)да завзематъ сѫщеврѣменно австрийскитѣ войски Босна, рускитѣ — България, a съединенитѣ флоти на силитѣ да влѣзатъ въ Босфора. Въ сѫщия день графъ Шуваловъ, рускиятъ посланикъ въ Лондонъ, направи сѫщо такива прѣдложения на английското правителство [1], но и двѣтѣ държави отказаха [2].
Войната между Турция и Сърбия продължаваше и въпрѣки помощьта на многобройни руски и български доброволци турцитѣ имаха успѣхъ и когато прѣвзеха най-силната сръбска позиция при Алексинецъ, князь Миланъ ce обърна къмъ Русия за посрѣдничество. A въ самата Русия славянофилскиятъ печатъ склно негодуваше дѣто православна Русия остава да гинятъ въ Турция нейнитѣ едноплѣменици и едновѣрци. Рускиятъ императоръ натоварва тогазъ графъ Игнатиева (19.X.1876) да съобщи на турското правителство, че ако отдавна желаното примирие между нея и Сърбия не ce сключи въ 48 часа, той прѣкъсва дипломатическитѣ пръзки съ Турция и си заминава. Турция подъ натиска на Русия спрѣ веднага военнитѣ дѣйствия и ce съгласи на двумѣсечно примирие. А Англия, която по-рано не ce съгласяваше да ce употрѣби сила срѣщу Турция, взема въ съгласие съ Русия починъ да свика великитѣ сили на конференция въ Цариградъ, въ която да ce обсѫдятъ условията за миръ между Турция и воюващитѣ страни Сърбия, Босна и Херцеговина и Черна-Гора, да ce изработятъ сѫщо автономни управления за Босна и Херцеговина и за България [3].
На 13 октомври Турция даде своето съгласие да ce свика въ Цариградъ проектираната конференция.
Изпърво цариградската конференция имаше прѣдварителни засѣдания отъ 11 до 23 декември н. ст. въ руската легация, понеже графъ Игнатиевъ бѣше доаенъ на дипломатическото тѣло. Въ конференцията вземаха участие само прѣдставителитѣ на великитѣ сили, безъ присѫтствие на турци. Основа на разискванията въ конференцията бѣха прѣдложеннята, които ce съдържаха въ нотата на графъ Андраши (18/30.ХІІ.1875), приети отъ цѣла Европа, прѣд-
1. Turkey, № 1, стр. 317—318, 557—558. Documents diplomatiques etc., стр. 219.
2. Записки графа Н. П. Игнатьева въ Историческій Вѣстникъ CXXXVI, 77. Turkey, № 1 (1877), стр. 472.
3. Записки графа Н. П. Игнатьева въ Историческій Вѣстникъ CXXXV, 83—84.
XCII
ложенията на берлинския меморандумъ, противъ който въ това врѣме никой нѣмаше нищо и нотата на Англия до Турция съ дата 9 септември 1876 год. [1]. Турцитѣ сѫ обѣщавали съ законодателнитѣ си актове отъ 1839 и 1856 г. — Хатти Шерифа и Хатти Хумаюна [2] реформи въ управлението, но тѣ сѫ оставали само черно на бѣло, не сѫ никога изпълнявани, както заявилъ и самиятъ султанъ. Затова конференцията искаше въ духа на английската нота чрѣзъ „системата на мѣстнитѣ учрѣждения” да ce създаде гаранция за тѣхното приложение. Въ инструкциитѣ, които получилъ английскиятъ делегатъ отъ своето правителство ce пояснява много добрѣ, каква трѣбва да бѫде задачата на конференцията. „Всичката история на отоманската империя, отъ самото ѝ въвеждане въ европейския концертъ чрѣзъ парижкия договоръ, е доказала, че Портата не е въ състояние да гарантира прилагането на реформитѣ въ провинциитѣ съ помощьта на турскитѣ чиновници, понеже послѣднитѣ не радо ги приематъ и безнаказано ги прѣнебрегватъ. За това при сегашния кризисъ, необходимо е да се постигне съгласие между Портата и държавитѣ, за да ce въведатъ такива провинциялни учрѣждения, въ които изборното начало да бѫде съединено съ външнитѣ гаранции на добро управление” [3].
Нѣма да разгедвамъ, какъ ce е развивалъ въпросътъ за автономнитѣ учрѣждения въ прѣдварителната и редовна цариградска конференция, [4] a ще прослѣдя, какъ сѫ опрѣдѣлени границитѣ на двѣтѣ автономни български области.
Графъ Игнатиевъ, който познаваше много добрѣ борбитѣ мсѫду българи и гърци за териториялно разпрѣдѣление на епархиитѣ, виждаше ясно мѫчнотията да ce отдѣли една автономна българска область. Изпърво (въ августъ 1876 г.) той смѣташе да ce създаде автономна България само отъ ония български области, които бѣха засегнати отъ априлското възстание: Дунавски вилаетъ, Пловдивски и Сливненски мутесарифликъ, и Софийски и Нишки вилаетъ. Тогазъ България би ce заграждала на сѣверъ съ Дунава,
1. Печатани сѫ въ много издания. Ще посоча Aristarchi Веу, Législation Ottomane, ou recueil des lois, règlements, ordonnance etc. Constantinople. 1874. II, 8 35.
A. Schopoff, Les réformes et la protection des chrétiens en Turquie 1673—1904. Paris, 1904, стр. 17—24, 48—55. Д-ръ Л. Милетичъ, Единъ документъ отъ първото врѣме на танзимата. Мсб. XV, стр. 357—393.
2. Documents diplomatiques etc. 260.
3. Сравни П. Милюковъ, Европейската дипломация etc., стр. 8.
4. Протоколитѣ сѫ печатани въ Turkey, № 2 (1877), въ Documents diplomatiques. Appendice. Conférence de Constantinople. Réunions préliminaires, стр. 1—62. Conférences plénières, стр. 62—153. Annuaire Diplomatique de l'Empire, de Russie pour l'année 1877, стр. 237—486 и други. Ha български сѫ прѣведени oтъ T. Икономовъ само протоколитѣ на редовнитѣ засѣдания: Протоколитѣ на Цариградската конференция съ Лондонский протоколъ. Варна, 1885.
XCIII
oтъ устието на Тимокъ до Черно море, на югъ съ българска Черна Гора, Осогово, Рила и Родопитѣ. На изтокъ една линия теглена отъ Родопитѣ до морето между градовегѣ Мустафа-Паша и Одринъ, би допълнила източната часть на южната граница [1]. По-късно, въ прѣдвечерието на цариградската конференция, графъ Игнатиевъ пише, че щомъ ce създава автономна България не може да се оставятъ вънъ отъ нейнитѣ граници ония части отъ Тракия и Македония, които сѫ населени съ българи [2]. Въ своитѣ прѣдварителни съвѣщания съ маркизъ Солсбери (Salisbury) той прѣдставилъ исканията на Русия досежно областьта на автономна България така: „България трѣбва да състави една провинция, която да обхваща всичкото пространство означено съ жълта боя въ картата на Киперта, съ изключение на Варна, Одринъ и Воденъ” [3]. Игнатиевъ е ималъ прѣдъ видъ Кипертовата етнографска карта отъ май 1876 година, споредъ която въ боята на българитѣ (жълтата) влизатъ градоветѣ Нишъ, Лѣсковецъ, Враня, Скопие, Охридъ, Струга и Костурското езеро [4]. Ако проучимъ грижливо работата на прѣдварителнитѣ засѣдания на цариградската конференция, виждаме, че графъ Игнатиевъ направилъ отпослѣ отстѫпки отъ тая инструкция досежно размѣритѣ на автономна България. Френскиятъ прѣдставитель въ Цариградъ пише съ дата 2 януари н. ст. 1877 година до своето правителство, че графъ Игнатиевъ прѣдлагалъ да ce създаде една пространна провинция, която да обхваща окрѫзитѣ, населени съ българи. За нея той искалъ твърдѣ разширено автономно управление и прѣдлагалъ да ce повѣри на руска окупация грижата за надзоръ на новото управление. Когато пристигналъ Солсбери въ Цариградъ Игнатиевъ не настоявалъ вече за навлизане на единъ корпусъ руска войска въ България и ce показалъ наклоненъ да смали географскитѣ граници на провинцията и нейната автономия [5]. Самъ Графъ Игнатиевъ въ запискитѣ си не пише нищо по това, a другадѣ не можахъ да намѣря по-опрѣдѣлени данни върху въпроса за териториялното опрѣдѣление на България [6], затова ще ce задоволя главно само съ секретарскитѣ бѣлѣжки на протоколитѣ.
Въ прѣдварителното засѣданис отъ 13/25 декември 1876 г. прѣдставителитѣ на великитѣ сили ce занимаватъ съ въпроса: дали Бъл-
3. П. Милюковъ, Европейската дипломация etc., стр. 10—11.
5. Documents diplomatiques, стр. 293.
6. Нѣмахь на рѫка Turkey, № 2, гдѣто има най-много документи по тоя въпросъ. Принуденъ съмъ да я използувамъ чрѣзъ втора рѫка.
XCIV
гария ще образува само една провинция или два отдѣлни вилаета. Териториялното разширение на провинцията България ce изучава върху картата и много прѣдставители изказватъ мнѣние, че повърхнината на тази територия и числото на нейнитѣ жители би били твърдѣ значителни, за да ce образува само една управителна область. Рускиятъ посланикъ изказалъ мисъльта, че би било прѣдпочитателно да ce не спиратъ съ разглеждане на въпроса възъ основа етнографска, географска и политическа, но да го насочатъ въ свръзка съ сигурностьта на християнитѣ и да обхванатъ въ границитѣ на българската область всички окрѫзи, дѣто е застрашена сигурностьта и гдѣто сѫ ce извършили насилия върху християнското население. Той настоява върху единството на България и секретарьтъ прочита една нота, въ която сѫ изложени доводитѣ противъ дѣлежа на България въ двѣ областни управления [1]. Но въпрѣки това събранието ce изказва, че е по-добрѣ да ce създадатъ отъ българскитѣ земи двѣ провинции и захваща да ce опитва да групира въ тази смисъль окрѫзитѣ. Графъ Игнатиевъ ce съгласилъ съ дѣлежа на България въ двѣ области : едната източна съ главенъ градъ Търново, a другата западна съ главенъ градъ София, но за двѣтѣ области да ce създаде само една комисия, която ще бди за доброто управление. Въ прѣдварителното засѣдание на конференцията отъ 21 декември н. ст. ce прочита проектътъ за организиране на България; въ него е изложена и територията на двѣтѣ автономни български области [2]. Въ западната автономна область влизатъ санджацитѣ София, Видинъ, Нишъ, Скопие, Битоля (безъ двѣтѣ южни кази), една часть отъ Сѣрски санджакъ (тритѣ сѣверни кази) и казитѣ Струмица, Тиквешъ, Велесъ и Костуръ [3].
Приетото разграничение на българскитѣ земи въ прѣдварителнитѣ засѣдания на конференцията има своята история и вънъ отъ оградата на руската легация, но мѫчно може да ce прѣдстави тя възъ основа на оскѫднитѣ данни, съ които разполагамъ. Принуденъ съмъ само да загатна нѣкои страни отъ тая интересна история.
Прѣдложението на Графъ Игнатиева да ce създаде само една автономна область България прѣдизвика негодуваие и опасение въ западноевролейскитѣ дипломатически крѫгове и y гърцитѣ. Въ Виена изтъквали славянскиятъ характеръ на новата автономна провинция и говорили, че проектътъ на графъ Игнатиева съставялъ първата крачка къмъ разлагането на Турция, че неговата цѣль е
1. Тѣ сѫ изложени въ притурка III къмъ протоколъ № 3.
2. Прибавка III на протокола № 8.
3. Материяли, стр. 69; сравни приложената карта на Санъ-Стефанска България.
XCV
да ce удовлетвори панславистическия и руски интересъ и да ce спре бѫдащия развой и независимость на гръцкото население [1]. Обадиха ce и гърцитѣ. Гръцката община и гръцкиятъ пловдивски митрополитъ заявиха, че българитѣ нарочно подигнаха възстание въ Тракия, за да докажатъ, че тя е славянска провинция; цивилизованиятъ свѣтъ трѣбва заслужено да заклейми тия панславистски претенции [2]. Гърцитѣ заплашвали, че ако ce осѫщесгви проектътъ на конференцията, ще настѫпятъ междуособици.
Пръвъ английскиятъ агентъ въ Пловдивъ, Берингъ, даде съвѣтъ, проектираната автономна обласгь България да ce раздѣли на двѣ провинции, като ce съедини София съ Дунавски вилаетъ и Македония съ Одринъ. Маркизъ Солсбери разви основата на тази мисъль съвсѣмъ иначе: вмѣсто хоризонтална линия на дѣлежъ той прѣдложи вертикална [3]. Той цѣлѣше чрѣзъ вертикалното раздѣляне на България да създаде отъ източната половина, въ която влизаше черноморското крайбрѣжие, низкитѣ проходи на Стара-планина, долни Дунавъ и пѫтъть за Цариградъ, една область, въ която е голѣмъ броятъ на мухамеданитѣ и ce чувствува силно културното прѣвъзходство на гърцитѣ. Солсбери ce ласкаеше отъ мисьльта, че турцитѣ ще схванатъ неговата скрита идея: да създаде чрѣзъ източната автономна область отпоръ на руското проникване на югъ. Милюковъ справедливо забѣлѣзва, че проектираната слабо славянска източна провинция много по-рано прѣмина въ рѫцѣтѣ на славянитѣ, отколкото западната, която ce признаваше за силно славянска, чети българска [4].
Въ протокола № 5 на прѣдварителното сьбрание отъ 18 декември н. ст. стои, че рускиятъ посланикъ положилъ на масата на събранието двѣ карти на България, въху които били нанесени двѣтѣ провинции, които трѣбвало да ce организиратъ. Кои сѫ били тия двѣ карти, не ce казва. Може само да ce прѣдположи че едната е била картата на Теплова, която споменува Саксъ [5] и която М. Юркевичъ приложи къмъ своето съчинение върху България [6] подъ насловъ „Карта предявленная Константинопольской конфернціи 1876 года”, безъ да означи автора и даде нѣкои пояснения за нея. Въ тази карта чрѣзъ числа и бои е означено съот-
1. Turkey, № 2 (1877), стр. 105—106. Сравни Милюковъ, цит. съч., стр. 16.
2. Cé тамъ. стр. 40—41. Сравни и стр. 72—73, 251; y Милюковъ, стр. 16—17.
3. Turkey, № 2 (1877), стр. 33, 52, 216; Сравни y Милюковъ, стр. 17.
4. П. Милюковъ, цит. съч., стр. 17.
5. Karl Sax, Ethnographische Karte der Europäischen Türkei etc., стр. 6. Сравни Материяли, стр. 71.
6. M. B. Юркевичъ (M. Горюнинъ), Дватцатипятилѣтніе итоги княжества Болгаріи, 1879—1904. Томъ I, кн. I. Землевѣдѣніе. София, 1904.
XCVI
ношението между християнското и мухамеданско население по кази въ Мизия, Тракия и Македония, a съ щрихи разпространението на гърцитѣ. Другата карта, може би, е Кипертовата етнографска карта на ориента отъ 1876 година, възъ основа на която Графъ Игнатиевъ въ споразумѣние съ маркизъ Солсбери искаше да опрѣдѣли границитѣ на автономна България.
Когато въ редовното засѣдание на цариградската конференция на 23 декември н. ст. Сафветъ паша излагаше мотивитѣ, които каратъ неговото правителство да отблъсне направенитѣ прѣдложения на прѣдставителитѣ въ по-прѣднитѣ засѣдания, ce противопостави и на стремежа да ce придаде на българския елементъ прѣобладаваще влияние въ проектиранитѣ двѣ области на „България”. Той признава, че въ тия области макаръ да има турци и гърци „ще прѣобладава изключително българскиятъ елементъ”. Сафветъ-паша отхвърля прѣдлаганото отдѣляне на българскитѣ автономни области 1) защото е вънъ отъ английската програма; 2) защото ce стреми да освети раздѣлението на държавата по народности, нѣщо не съгласно съ конституцията; 3) защото непрѣменно ще прѣдизвика горещи борби между турци и християне отъ една страна и гърци и българи отъ друга [1].
Ha слѣдното засѣдание, 27 декември н. ст., отговори отъ страна на прѣдставителитѣ италиянскиятъ посланикъ. Досежно отдѣлянето на автономнитѣ български области, той каза слѣдното: „Ако пълномощницитѣ на силитѣ биха имали на умъ да приготвятъ за българитѣ едно привилегироваио положение, тогава подобрѣ щѣше да бѫде да ce образува само една область; но въ своитѣ прѣдложения за двѣтѣ области и за измѣнение на административнитѣ граници, тѣ не сѫ имали прѣдъ видъ, освѣнъ да събератъ и сгрупиратъ различнитѣ кази, въ които ce случиха толкозъ печални събития, които възбудиха законно състрадание y цѣлия свѣтъ и дѣто сегашниятъ редъ ce е показалъ невъзможенъ и нетърпимъ. Тая е причината, по която санджацитѣ на Сливенъ и на Пловдивъ и нѣкои кази се откѫснаха било отъ Одринския вилаетъ, било отъ Солунъ и Битоля и ce присъединиха къмъ новитѣ области. Самото естество на въпроса кара прочее конференцията да пристѫпи къмъ новото сгрупиране на всичкитѣ тѣзи мѣста въ цѣло. Като прѣдложиха устройството, което сѫ видѣли за нужно, пълномощннцитѣ сѫ си мислили да сгрупиратъ, доколкото е било възможно, не само християнетѣ, но и турцитѣ. Тая мѣрка с твърдѣ
1. Documents diplomatiques. Appendice. Conférence de Constantinople. Стр. 103—104. Сравни: Протоколитѣ на Цариградската конференция съ Лондонский протоколъ. Прѣвелъ отъ французки Т. Икономовъ. Варна, 1885, стр. 62—63.
XCVII
практическа. Тя напълно ce оправдава отъ особенитѣ условия въ които ce намира турската държава” [1].
По сѫщия въпросъ говори и маркизъ Солсбери: „най-послѣ турскитѣ пълномощници налѣгатъ, че ужъ нищо не било ce казвало въ английската програма за новитѣ административни разпрѣдѣления, които сѫ начертани въ проекта на пълномощницитѣ. Но безъ това начъртание пълномощницитѣ не можаха да изпълнятъ възложената тѣмъ задача по единъ пъленъ и съвършенъ начинъ. Тѣмъ е било възложено да доставятъ гаранции противъ лошото управление въ България. Името „България” не означава область, чиито географически граници сѫ опрѣдѣлени. Като сѫ го изтълкували по практически начинъ, пълномощницитѣ сѫ били длъжни да иматъ прѣдъ очи произхода на това име и смисъла, въ който е опрѣдѣлено сега. Така сѫ ce опрѣдѣлили границитѣ, въ които трѣбва да дѣйствува комисията.”
„Подъ грижитѣ на конференцнята не сѫ подложени, подъ името на България, мѣстата, въ които българското население не прѣобладава, както и мѣстата, които не сѫ били изложени на лошата администрация, която допусна да ce извършатъ изстѫпления прѣзъ миналото лѣто” [2].
Въ засѣданието на 30 декември н. ст. Сафветъ паша наново ce повръща върху името България и заявява, че това име не ce споменува въ никой официяленъ актъ на Портата прѣди създавансто на екзархията [3]. Това заявление прѣдизвика притурка A къмъ протокола № 7, въ който е казано, че оная часть, която ce населявала още изначало отъ българи, ce наричала Булгаристанъ и ce управлявала въ старитѣ си граници отъ единъ губернаторъ. — Стара България ce раздѣляла на три вилаети: Дунавски, Нишки и Софийски [4].
Отъ кѫсата история върху името „България” за двѣтѣ автономни области и тѣхнитѣ граници личи ясно, че посланицитѣ на великитѣ сили сѫ ce стремили да правятъ компромисъ между етнографския принципъ и желанието да задоволятъ пострадалото българско население въ априлското възстание. Областьта България не е обхващала изцѣло българското население въ европейска Турция, както ce изразява Солсбери, a само ония негови дѣлове, дѣто то прѣдставя мнозинство. Съ името „България”, което въз-
1. Documents diplomatiques. Conférence de Constantinople. стр. 113. Протоколи на Цариградската конференция, стр. 72.
2. Сé тамъ, стр. 121. Протоколи, стр. 82—83.
3. Сé тамъ, стр. 128. Протоколи, стр. 90.
4. Сé тамъ, стр. 135. Протоколи, стр. 98.
XCVIII
приели посланицитѣ, ce разбирали двѣ разграничени области съ прѣдимно българско население, подготвено вече за свободенъ политически животъ.
Характерно е за западната автономна българска область, която сега въ по-голѣмата си часть е подъ сръбска власть, че въ разговоритѣ, водени въ прѣдварителната и редовна цариградска конференция, не е ставало никога дума за сръбско население въ Нишко, Лѣсковешко, Вранско, Гилянско, Скопско и Битолско. Напротивъ, рускиятъ посланикъ въ прѣдварителното засѣдание на 14 декември н. ст. прочелъ едно съобщение, съ което прави сравнение между постѫпкитѣ на турската централна власть противъ причинителитѣ на жестокости и убийсгва срѣщу българитѣ въ възстаналитѣ области на Нишъ, Лѣсковецъ и Пиротъ прѣзъ 1841 година и сегашнитѣ причинители на по-голѣми пакости, които били защищавани отъ комисаритѣ на Високата Порта. Той сочи статии изъ Moniteur ottoman, 16 юни н. сг. 1841 година и слѣдни броеве, отъ които ce вижда, че българитѣ отъ тия краища намѣрили тогазъ правда и подкрѣпа отъ правителство и Султана. Тѣзи изявления на графъ Игнатиевъ сѫ помѣстени въ притурка V къмъ протоколъ № 4.
Въ английската синя книга за 1877 година има много рапорти за забѣгнали българи отъ Пиротско и Нишко въ Сърбия [1].
Разпигьтъ на тѣзи нещастни бѣжанци българи ставалъ въ присѫтствието на сръбскитѣ префекти Саричъ и Радовичъ. И на тѣзи чисти сърби въ 1876 година не е правило впечатление обстоятелството, дѣто жителитѣ на нишки и пиротски окрѫгъ сѫ ce казвали българи!
Ако прослѣдимъ вървежа на западната граница на западната автономна область България споредъ рѣшенията на Цариградската конференция, виждаме, че тя въ по-голѣмата си часть ce съвпада съ етнографската граница на българитѣ, съ изключение на Дебърско и Охридско, дѣто е взетъ източниятъ вододѣлъ на Черни Дримъ за граница, въпрѣки голѣмия брой на българитѣ отвъдъ него, както ce указа при истилямитѣ и както ce вижда отъ картата на Теплова. Навѣрно Кипертовата етнографска карта, въ
1. Declaration made by Seven Inhabitants of Bulgaria before the Prefect of Yagodina, on the Atrocities committed by the Turks in Bulgaria (Turkey, № 1, стр. 280—281). Verbal Declaration made by Three Bulgarian Inhabitants before the Prefect of the District of Tchoupria, August 2 nd. 1876, on the Atrocities by the Turks in Bulgaria (стр. 283). — Lors de notre arrivée en Serbie, quelques-uns de nos compatriotes nous ont informés que les Turcs après avoir trompé nos gens, les ont enfermés dans une tour, située dans un village bulgare, près de Pirot, etc.
ХСІХ
която Дебърско е прѣдставено като албанска область, е повлияла въ значителна степень за вървежа на западната граница въ тоя край.
Но въпрѣки значителната неточность на западната граница на западната автономна область България въ Охридско и Дебърско, тя е много важна за националното дѣло на българитѣ, защото подиръ държавнитѣ актове на турското правителство, които ce изразяватъ въ членъ 10 на фермана за основаване на българската екзархия и бератитѣ на скопския и охридския митрополитъ отъ 1874 година, прѣдставителитѣ на великитѣ сили признаватъ въ края на 1876 година единодушно българското надмощие въ областьта на Българска Морава, въ Скопско, Битолско и Костурско.