Западнитѣ краища на българската земя

Анастасъ Иширковъ

II. Охридската българска архиепископия (1019—1767 год.)

 

 

Въ 6 вѣкъ слѣдъ Христа се заселили въ околностьта на Охридското езеро славянитѣ Бързаци, които дошли отъ южнорускитѣ мѣстностн и съставяли гранка отъ онова славянско племе, което образувало въ източна България съ помощьта на степната орда „българи” първото българско царство въ Балканския полуостровъ (679 г.). Въ 7, 8 и началото на девети вѣкъ въ Македония се създало славянско княжество, което къмъ срѣдата на 9 вѣкъ било подчинено отъ българитѣ. Заселването на славянетѣ въ областьта на Охридското езеро промѣнило не само етнографския съставъ на населението, но и мѣстнитѣ наименувания. Името Лихнида, у гърцитѣ Λιχνιδὸς, у римлянитѣ Lignidus, се промѣнило тогазъ въ Ахрида у гърцитѣ и Охридъ у българитѣ.

 

Охридъ е старъ градъ, въ 359 година прѣди Христа той е билъ вече ограденъ съ стѣни, въ римско врѣме е билъ сѣдалище на илирския епархъ, а подъ византийцитѣ на областьта „Нови Епиръ”. Християнството се разпространило тука рано, и въ срѣдата а четвърти вѣкъ градъ Лихнида билъ сѣдалище на епископъ [1].

 

Подъ властьта на византийцитѣ градътъ Лихнида станалъ заможенъ, хубавъ, здраво укрѣпенъ градъ, но неговото географско положение не му позволявало да се издигне възъ основа само на благата, които му прѣдставяли околната земя и малкото планински пѫтища за съобщение и търговия, по-горѣ отъ другитѣ градове, които като него били главни станции на пѫтя Via Egnatia. Двѣ събития, които иматъ повече исторически, отколкото антропогеографски характеръ, сѫ помогнали на Охридъ да напрѣдне, да се прочуе и засѣнчи много съсѣдни и далечни градове. Като главни фактори въ тия двѣ важни събития се явяватъ българитѣ.

 

Въ врѣмето на българскитѣ владѣтели князь Бориса и царь Симеона се създалъ въ Охридъ и неговата околностъ важенъ

 

 

1. Г. Баласчевъ, Градъ Охридъ в Съврѣменна илюстрация, год. II, брой 23 и 24, стр. 14.

 

 

XXII

 

литературно-просвѣтенъ центъръ, който по значение и плодотворностъ не отстѫпялъ на прѣславския, въ столицата на България. На чело на така наречената охридска школа стоялъ свети Климентъ охридски, подпомаганъ отъ много ревностни другари и ученици, между които видно мѣсто заемалъ св. Наумъ. По врѣмето на св. Климента възникнали въ Охридъ и неговата околностъ много училища, построени били много църкви и монастири, прѣведени били отъ гръцки на български много свещени книги и житиета, писани били съ кирилица и глаголица лесно достѫпни за простия народъ проповѣди. До като писменностъта на преславската школа била нагодена повече за знатнитѣ, за придворнитѣ, дѣятелитѣ отъ охридската школа имали прѣдъ очи главно простия народъ, който ималъ нужда отъ поука и разяснение на словото боже [1]. Литературната дѣйность на св. Климента и неговитѣ сподвижници оставили дълбоки слѣди въ народа и споменитѣ за св. Климента и св. Наума се прѣдавали съ благоговѣнне отъ поколѣние на поколѣние до днешенъ день. Тѣхнитѣ цѣлителни гробове, монастиритѣ и църквитѣ на тѣхно име, тѣхнитѣ образи по стари обковани въ злато и сребро икони, дървената статуя на са. Климента, праздницитѣ на св. Климента (27 юли) и св. Наумъ (20 юни [2]), тѣхнитѣ житиета и пѣснохваления на гръцки и български сѫ поддържали яко българската традиция тъкмо въ оная часть на Македония, дѣто тя се засѣга най-близо отъ чуждоплеменно население. Просвѣтителнитѣ дѣла на свети Климента сѫ били тъй голѣми, че най-прочутитѣ охридски архиепископи, като Теофилактъ, Хоматианъ и Григорий, макаръ и родени гърци, сѫ писали хвалебни пѣсни за него, като сѫ го наричали: великопроповѣдни апостолъ на цѣла България, обяснитель на еленския езикъ въ български говоръ, свѣтилникъ и учитель български [3].

 

 

1. Архимандритъ Панаретъ, Животътъ на Иоана Екзарха български (Историческо-критически очеркъ). Станимака, 1914, стр. 52—57.

 

2. Праздникътъ на св. Наума билъ на 23 декември, но архиепископъ Иоасафъ го пръмѣстилъ въ 1727 година на 20 юни, зa да може манастирьтъ св. Наумъ край югоизточния брѣгъ на Охридското езеро да се посѣщава на патронния праздникъ по-добрѣ.  H. Gelzer, Von Heiligen Berge und aus Macedonien. Leipzig, 1904. стр. 193-194.

 

3.

 

Вж. Г. Баласчевъ, Климентъ епископъ словѣнски и службата му по старъ словѣнски прѣводъ. София, 1898, стр. .

 

 

XXIII

 

Отъ голѣма почитъ къмъ св. Климента, най-голѣмъ радѣтель за българска книга и български езикъ, охридскитѣ архиепископи гърци сѫ търпѣли славянското богуслужение въ своитѣ епархии. Тѣ признавали българската народность на своето паство. Голѣмото житие на св. Климента, писано въ 12 вѣкъ, се завършва съ молитва, чрѣзъ която се призовава великия проповѣдникъ на българската земя да запази нейнитѣ български питомци отъ всѣко зло, да даде миръ на българската народностъ. И ако днесь Софийскиятъ университетъ има за свой патронъ св. Климента, и ако цѣлъ български народъ се готви да прослави на 1916 година хилядогодишнината на св. Климента, това произлиза отъ дълбокото съзнание, че св. Климентъ е направилъ твърдѣ много за укрѣпването на христовата вѣра у българитѣ, за разпространението на българската книга и създаване на черковно литературно единение между Охридъ и Прѣславъ, между Македония и Мизия. Произведенията на прѣславската и охридската школа се отличаватъ съ единство въ езика, тѣ създали срѣдневѣкова българска редакция, която се отличава отъ славянската книжнина, която се развила въ земитѣ на сѣверъ отъ Косово и Метохия.

 

Второ важно историческо събитие, което се извършило около брѣговетѣ на Охридското езеро, е основаването на западното българско царство. Когато византийцитѣ въ борбата съ руситѣ завзели източна България съ нейнитѣ главни градове Прѣславъ и Дръстъръ (Силистра) въ 971 година, въ Македония българитѣ се радвали на политическа свобода и се управлявали отъ четиримата синове на българския велможа Никола, който живѣлъ въ областьта Мокра на юго-западъ отъ Охридското езеро. Послѣ кѫсото царуване на най-стария братъ Давила, поелъ управлението на така нареченото западно българско царство най-малкиятъ братъ Самуилъ, който царувалъ отъ 677 до 1014 г. Самуилъ избралъ Охридъ и Прѣспа за свои прѣстолни градове. Затворени котловини и езерни области, както е областьта на дасаретскитѣ езера, между които най-лично е Охридското, прѣдставятъ удобни мѣста за възстания и за закрѣпяне на самостойни владѣтели, защото такива мѣста се лесно защитяватъ, но тѣ не сѫ удобни да станатъ трайни центрове на голѣми държави, защото мѫчно се поддържа връзката между

 

 

XXIV

 

центъра и крайнинитѣ на държавата. Възникването на западното българско царство въ околностьта на Охридското езеро се явяваше много естествено, защото тамъ националното съзнание било силно развито у българитѣ, защитата на покрайнината е била лесна, но понеже езерата Охридско и Прѣспанско, дѣто билъ центърътъ на държавата, се намирали въ края на българската етнографска область, помогнали повече за политическото разширение на Самуиловата държава къмъ югъ, западъ и сѣверъ, въ областьта на чужди народи, въ областьта на албанци, гърци и сърби, отколкото за националното обединение на българитѣ. До като Самуиловата държава отивала на западъ до Адриятическо море, на югъ въ Елада до Термопилитѣ, на сѣверъ до Бѣлградъ, източна България била подъ властьта на Византия. Самуиловата държава на траяла дълго, защото Самуилъ повторилъ политическитѣ грѣшки на всички силни балкански господари, които при благоприятни условия завладѣвали на бързо области съ най-разнообразно население по народность, вѣра, култура и политически стремежи, завладѣвали не най-важнитѣ за държавата покрайнини, а ония, които най-лесно могли да отнематъ, дѣто противодѣйствнето бивало най-слабо. Но на Самуила много попрѣчило да тури здрава основа на държавата и обстоятелството, дѣто задържалъ своята столица въ затворената область на дасаретскитѣ езера.

 

Но незгодитѣ на Охридъ за политически центъръ на българитѣ се изкупили чрѣзъ неговитѣ благотворни прѣдимства като прѣстоленъ градъ на българската архиепископия.

 

Когато източна България подпаднала подъ властьта на Византия (971 г.), единъ български патриярхъ, навѣрно Дамянъ, който ималъ до тогазъ своя прѣстолъ въ Силистра, заминалъ за София, другъ за Воденъ, дѣто стоялъ до 1002 год. [1] и Мъгленъ, а трети по-късно въ Прѣспа, и най-послѣ Филипъ въ Охридъ [2]. Когато Василий II Българоубиецъ побѣднлъ Самуила въ 1014 година и въ 1018 година потушилъ всички възстанически опити за независимъ животъ на българитѣ, Охридъ и Прѣспа изгубватъ своя полити-

 

 

1. Н. Gеlzer, Der Patriarchat von Achrida. Abhandlungen der phllolog.-hist. Classe der k. Sächs. Gesellsch. der Wissenschaften. В. XX, № V, 1903, стр. 3. У Гелцера погрѣшно вмѣсто Воденъ (Βοδηνοἰς) стои Bdyn = Видинъ.

 

2. Това личи отъ грамотитѣ на Василия печатани отъ Голубински въ неговия Краткій очеркъ исторіи etc. стр 259—263,  отъ проф. H. Gelzer въ Byzantinische Zeitschrift, II, 1893, 42—46;  M. Дриновъ, Три грамоти дадени отъ императора Василий II на Българския Охридски архиепископъ Иоанъ около 1020 лѣто. Съчинения II, 205—214.  Сравни Ст. Новаковић, Охридска архиепископија у почетку XI века, Глас LXXV, стр. 1—63;  Йор. Ивановъ, Епархиитѣ въ Охридската архиепископия прѣдъ началото на XI в. въ Сп. Б. Ак. I.;  Г. Баласчевъ, Финансовото положение на Охридската архиепископия и нейното унищожение. София, 1908, стр. 7.

 

 

XXV

 

чески характеръ, но Охридъ остава духовенъ центъръ за българитѣ. Историята не ни разправя ясно, дали поради договоръ съ многочисленнитѣ Самуилови войводи, които и подиръ смъртьта на своя обиченъ господарь се държали яко въ своитѣ недостѫпни крѣпости [1], или рѫководенъ отъ държавническа мѫдрость Василий II чрѣзъ три послѣдователни грамоти далъ на българитѣ автономно църковно управление въ границитѣ на България отъ врѣмето на царетѣ Петра и Самуила [2]. Българскиятъ патриярхъ изгубилъ, наистина, патрияршеския титулъ — билъ нареченъ архиепископъ, негова изборъ се потвърдявалъ отъ византийския императоръ, но той се посвещавалъ отъ събора на епископитѣ отъ архиепископията, която въ първо врѣме броила 30 епископства [3].

 

Охридскиятъ архиепископъ носилъ въ различни врѣмена различни титули, но прибавката или не е липсувалъ отъ него никога. Въ 15 вѣкъ титулътъ на охридския архиепископъ е билъ:

[4]. Дионисий, охридски архиепископъ, се подписалъ на една грамота до руския царь Патра съ дата 26 декември 1706 год.

[5].

 

Охридската българска архиепископия траяла непрѣкѫснато отъ нейното основание въ 1019 година до закриването ѝ на 1767 г. Размѣрътъ на нейната область въ свръзка съ различнитѣ политически и черковни събития въ продължение на 8 1/2 вѣка се мѣнявалъ, сѫщо и автономията ѝ се ту стѣснявала, ту разширявала, но никога тя не е била отнемана. А Охридъ подпадалъ въ това врѣме нѣколко пѫти на редъ подъ българско, византийско, епирско, сръбско, турско, а единъ пѫть дори и подъ норманско владичество. Понеже Македония лежи далечъ отъ главнитѣ политически центрове на Балканския полуостровъ, тя подпадала често подъ различно господство. И охридската българска архиепископия въ тия прѣходни врѣмена крѣпила яко българската традиция у мѣстното

 

 

1. Василий самъ говори, „намъ се даде отъ Бога тази страна (България) като съсѣдна, съ договоръ . . . нейнитѣ правдини съхраняваме ненарушени, като ги потвърждаваме съ нашитѣ хрисовули и сигилии”.

 

2. Гледай втората грамота. Сравни границитъ въ картитѣ на Бъри.

 

3. Nili Doxopatrii, Notitia Patriarch. у Пеячевича, Historia Serviae, 1799, стр. 111 и слѣд. сравни y M. Дриновъ, Съчинения II, 56.

 

4. Памятники XV столѣтия. Временникъ, 1850, 5.  М. Дриновъ, Съчинения II, 117.

 

5. Н. Каптеревъ, Ахридскіе архіспископы и подчиненные имъ іерархи разныхъ каѳедръ, являвшіеся въ Москву за милостію въ XVI, XVII и въ начале XVIII столѣтия. [Въ прибавленія къ твореніямъ Св. Отцевъ, 41 часть, 1888 г., стр. 124-125).

 

 

XXVI

 

българско население. Охридскитѣ архиепископи бивали най-често гърци, но тѣ имали интересь да поддържатъ българщината на македонското население, защото само въ името на тази българщина тѣ можали да запазятъ своята автономность прѣдъ цариградската патрияршия. Слѣдниятъ фактъ обяснява до нѣкадѣ моето схващане.

 

Въ началото на 12 вѣкъ, около сто години слѣдъ покоряването на българското царство отъ византийцитѣ, на охридския архиепископски прѣстолъ стоялъ учениятъ и гордъ гръкъ Теофилактъ. Въ негово врѣме нѣкой си инокъ се заелъ да строи църква въ градъ Кичево безъ да взема позволение отъ Теофилакта, въ чиято область се намиралъ този градъ. Инокътъ казвалъ, че той вземалъ позволение отъ цариградския патриярхъ. Теофилакътъ запрѣтилъ на инока да строи църквата и сѫщеврѣменно пратилъ писмо на цариградския патриярхъ, комуто между другото писалъ и слѣдното: „какво право има цариградскиятъ патриярхъ да се мѣси на българитѣ, когато той нѣма право и да рѫкополага нѣкого тамъ, въ българската църква, която си има свой автокефаленъ архиепископъ” [1].

 

Охридскитѣ архиепископи трѣбвало да държатъ яко съ българския народъ въ Македония, особено съ първенцитѣ българи въ Охридъ, защото българитѣ не винаги имъ се покорявали, особено, когато нѣмало византийска власть, която да ги крѣпи. За примѣръ ще посоча само писмото на архиепископа Доротея до Йоана войвода Господинъ Молдовлахии отъ 1456 г., въ което му се оплаква, че произлѣзла крамола между българитѣ въ Охридъ и черковния клиросъ, и поради това султанъ Мухамедъ му заповѣдалъ да се прѣсели въ Цариградъ заедно съ нѣколко боляри и клирици (Материяли, 3).

 

Понеже желанието на цариградската патрияршия да обсеби областьта на охридската архиепископия въпрѣки грамотитѣ на Василия II е било често твърдѣ силно, понеже при смѣнливитѣ църковни отношения на Балканския полуостровъ сѫщо такава опасность се появявала и отъ страна на Сърбия и България, охридскитѣ архиепископи, за да запазятъ автономностьта и размѣритѣ на своята архиепископия, прибѣгнали до измама, като прогласили Охридъ за изчезналия градъ Първа Юстинияна, чиято архиепископия била дарувана (въ 535 и 545 г.) отъ нейния августейши основатель съ слѣднитѣ привилегии: надъ нейния архиепископъ да нѣма никаква власть други иерархъ, а той самъ да има такава власть въ подчи-

 

 

1. Theophilacti archiepisc. Bulgar. opera. Venetiae, 1758, стр. 663; сравни M. Дриновъ, Исторически прѣгледъ на Българската църква (Съчинения II, 57).

 

 

XXVII

 

ненитѣ нему епархии, каквато има римскиятъ тронъ надъ своитѣ [1]. Това прогласяване на Охридъ за първа Юстиняна станало въ срѣдата на 12 вѣкъ. [2] Тогава прѣдъ титула „всея България” се прибавилъ и на „Първа Юстинияна”.

 

Прѣзъ 13 вѣкъ и подъ властьта на византийцитѣ въ Охридъ и неговата околность вирѣяла славянската църковна книжнина. Тогазъ били написани прочутитѣ рѫкописни паметници: охридски апостолъ, болонски псалтиръ, слѣпчански апостолъ и други. Всички тѣзи рѫкописи сѫ отъ български изводъ и сѫ продължение на писменитѣ паметници отъ 10 и 11 вѣкъ [3].

 

Мнозина охридски архиепископи гърци не само не сѫ гонили славянското богуслужение отъ своитѣ епархии, но сами сѫ знаяли български. Покойниятъ Дриновъ съ право подозираше, че и знаменитиятъ Теофилактъ е знаялъ български езикъ и неговото гръцко житие на св. Климента той смѣта за прѣводъ отъ български. [4]

 

Не трѣбва да се изпуща отъ очи и слѣдниятъ фактъ : когато Охридъ въ врѣмето на Калояна (1204 г.) и Асѣна II (1230 г,) прѣминалъ наново подъ българска власть, гърцизъмътъ, който можалъ да се вмъкне въ охридската българска архиепископия въ продължение на 150 годишното византийско робство, билъ сломенъ за извѣстно врѣме. Особено голѣмо гонение противъ гърцизъма на охридската архиепископия подигналъ сръбскиятъ царь Стефанъ Душанъ, който завладѣлъ южна Македония и Охридъ въ срѣдата на 14 вѣкъ. И тогавашното ославянчане на архиепископията заловило яки корени и траяло нъколко вѣка. Много сѫ историческитѣ паметници, които ни свидѣтелствуватъ, че въ 15 и до половината на 16 вѣкъ, както свещеницитѣ, тъй и високото духовенство сѫ били българи, служили сѫ по църквитѣ и сѫ поучвали народа на български езикъ [5]. Отъ края на 16 вѣкъ почва да се засилва гръцизъмътъ, но той не е билъ тъй силенъ, както мислѣше Дриновъ, защото съ дата 1756 година охридскиятъ архиепископъ писалъ до руската императрица: „Святыя церкви и монастыри (въ окрѫга му) безъ книгъ и прочихъ

 

 

1. Сравни у М. Дриновъ, Исторически прѣгледъ etc. (Съчинения II, 13).

 

2. Повече пръвъ Вилхелмъ Тирски отъждествилъ Първа Юстинияна съ Охридъ. Баласчевъ смѣта, че той се научилъ за това, когато е миналъ прѣзъ Охридъ (около 1069 г.). Въпроса за прибавката къмъ титула на охридския архиепископъ „Първа Юстиниана” Баласчевъ засѣга въ нъколко свои студии, но особено подробно разглежда въ статията си : Нови извъстия за черковното вѣдомство на Видинската и Софийската епархия. Мсб. ХѴIII, стр. 161—170.

 

3. Г. Баласчевъ, Градъ Охридъ въ Съврѣменна илюстрация, стр. 15.

 

4. М. Дриновъ, Съчинения II, 62—63.

 

5. Григоровичъ, Swědectwi o slowanských apoštolich w Ochridě въ Časop. Česk. Musea, 1847, V. Сравни M. Дриновъ, Съчинения II, 115.

 

 

XXVIII

 

потребъ въ злоприскорбіи находятся, не имѣя на чемъ по своему языку славу возсылати Богу.” На охридския архиепископъ били подарени славянски черковни книги, [1] което показва, че въ Охридско богуслуженнето се извършвало десетина години прѣди закриването на охридската архиепископия на славянски езикъ и било подпомагано въ тая посока и отъ самия архиепископъ.

 

Когато въ врѣмето на Самуи а Охридъ станалъ политически и духовенъ центъръ на българитѣ, Македония била наименувана България. Въ врѣмето на Василия II Българоубиецъ, при административното разпрѣдѣление на държавата по-голѣмата часть отъ сегашна Македония образувала темата „България” съ главни градове първо Охридъ, послѣ Скопие, София и най-послѣ пакъ Скопие. [2] Писателитѣ отъ 11 и 12 вѣкъ, както гръцки тъй и западноевропейски наричатъ Македония съ името България и не я дѣлятъ отъ останалитѣ части на българската земя. Вилхелмъ Тирски, който пропѫтувалъ Македония въ 1069 година пише „Българскиятъ народъ завзелъ всички страни, които лежатъ между Дунавъ и Цариградъ отъ една страна, и между тая рѣка и Адриятическо море отъ друга, така че . . . всичко това пространство, което има, както казватъ, на длъжъ 30 дена пѫть, на ширъ 10 или повече, захванало да се нарича България” [3]. Никиф. Грегорасъ говори изрично за прѣкръщаването на Македония въ България [4].

 

Името България за областьта Македония се задържало до късно въ турско врѣме [5] благодарение на грамадното българско население въ тая область и на титула на охридския архиепископъ, който будилъ винаги спомени за миналото българско владичество въ тая покрайнина и подържалъ у македонскитѣ и други българи живо национално съзнание. Описанието на Охридъ отъ софийския

 

 

1. Н. Каптеревъ, Ахридскіе архіеапископы etc. стр. 129.

 

2. Н. Скабалановичъ, Византійское государство и церковь въ XI вѣкѣ отъ смерти Василія II Болгаробойцы до возеренія Алексѣя I Комнина. Спб. 1864, стр. 225.

 

3. Bongars, Geste Dei per Francos, стр. 653. Bulgarorom gens . . .  a Danubio usque ad urbem, el iterum ab еodem flumine ad mare Adriaticum, universas occupaverat regiones: ita ut confusis provinciarum nominibus et terminis, totus iste tractus, qui in Longitudine habere dicitur iter dierum triginta, in Latitudine vero decem, vel amplius, Bulgaria dicatur; miseris graecis ignorantibus, quod hoc ipsum nomen eorum protestetur ignominiam. Сравни M. Дриновъ, Съчинения I, 346.

 

4. Niceph. Gregoras, ed. Bon, I, 27.

 

5. Материяли, 14. Въ „Сношенія Poсciи съ Востокомъ по дѣламъ церковнымъ”, т. I (1858), II (1860), се наричатъ македонскитѣ покрайнини Могленско, Корча, Гравена въ 16 и 17 вѣкъ България.

 

 

XXIX

 

католически архиепископъ Петъръ Богданъ въ 1655 година, ни показва ясно, какво чувство е будило въ сърдцето на единъ българинъ името на Охридъ, чиято история е тъй тѣсно свързана сѫ политическия и духовенъ животъ на неговитѣ прадѣди прѣзъ дълги вѣкове.

 

Когато цариградската патрияршия, увлѣчена отъ великоеленска идея, унищожила охридската българска архиепископия подъ прѣдлогъ, че финансиитѣ били много разстроени [1], титула на охридския архиепископъ усвоили други македонски митрополити отъ областьта на охридската архиепископия. Костурскиятъ митрополитъ се титулувалъ (Ὁ Καστορίας, ὑπέρτιμος καἰ ἔξαρχος πάσης παλαιᾶς Βουλγαρίας) — Екзархъ на всичка стара България. Въ 13 вѣкъ костурскитѣ владици носили титула ( . . . πρωτόϑρονον τῆς κατὰ Βουλγαρίαν συνόδου) — прототронъ на синода въ България, а въ 16 вѣкъ — (Πρωτόθρονος πάσης Βουλγαρίας) — първопрѣстолникъ на всичка България. Този титулъ костурскитѣ митрополити сѫ носили навѣрно още въ 11 вѣкъ, защото въ първата отъ грамотитѣ на Василия Българоубиецъ е отбѣлѣзанъ костурскиятъ епископъ като пръвъ между подвластнитѣ на охридския български архиепископъ. Когато въ 1767 година била разтурена старата българска архиепископия, станало безмислено името първопрѣстоленъ и било замѣстено съ екзархъ. Струмишкиятъ митрополитъ е носилъ титула

(Ὀ Στρουμνίτζις καἰ Τιβεριουπόλεως ὑπέρτιμος καἰ ἔξαρχος Βουλγαρικῆς Μακεδονίας) — Струмишки и Тивериополски, всечестнѣйши и ехзархъ на българска Македония [2]. Професоръ Григоровичъ, който посѣтилъ въ 1845 година битолския митрополитъ Герасимъ, разправя, че стариятъ титулъ на пелагонийския митрополитъ билъ (ἔξαρχος πάσης ἄνω Βουλγαρίας), но въ негово врѣме името България било замѣстено съ Македония [3].

 

Охридската българска архиепископия допринесла много за охрана и закрѣпване на българщината въ Македония, особено въ областьта на Охридското езеро. Хаджи Калфа, който познавалъ много добрѣ географията на европейска Турция прѣзъ 16 вѣкъ, но рѣдко говори за народностьта на населението, споменува българи най-вече въ околностьта на Охридското езеро: въ Охридъ,

 

 

1. Добрѣ е разгледалъ финансовото положение на охридската архиепископ и нейното унищожение Баласчевъ въ цитираната по-рано негова книга: Финансовото положение etc.

 

2. М. Дриновъ, Нѣколко думи за титлитѣ на Костурский митрополитъ и на нѣкои и други гръцки владици въ Македония (Съчинения II, 241–244).

 

3. В. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европейской Турцій, изданіе второе, Москва, 1877, стр. 95.

 

 

XXX

 

Битоля и Биглище [1]. Сръбскиятъ патриярхъ В. Бръкичъ пише въ втората половина на 15 вѣкъ, че въ Охридско най-голѣмъ дѣлъ отъ населението заематъ българитѣ [2]. Когато архиепископията била унищожена, новиятъ духъ на национално пробуждане бѣше лъхналъ вече по нашитѣ краища и нищо не бѣше въ състояние да угаси това, що не гасне, както се изразява нашиятъ народенъ поетъ Вазовъ. Когато въ втората половина на миналия вѣкъ българитѣ подхванаха усилено борба за черковна независимостъ, споменътъ за охридската българска архиепископия се уживи наново и тя стана лозунгъ на борбата [3]. Охридъ взема живо участие въ черковната борба на българитѣ отъ всички краища и националното възраждание на охридчане се подхвана отъ добри еленисти българи, каквито бѣха братя Миладинови и Пърличевъ, който на литературния конгресъ въ Атина (1860 г.) получилъ първа награда за своята на гръцки написана поема „Ἀρματωλός”.

 

 

1. Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna, стр. 97, 96 и 140.

 

2. Материяли, 30.

 

3. Исторически изслѣдванія на Охридската и Ипекската архіепископіa, прѣводъ H. Михаиловского. Цариградъ 1869. Тая книга прѣдставя прѣводъ отъ студията на Г. Кръстевичъ, писана на гръцки:

[Previous] [Next]

[Back to Index]