I. Когато турцитѣ покорили Македония, тя е била въ етнографско отношение българска страна
Общата черковна и политическа история на българитѣ е създала въ продължение на четири вѣка (9—13) въ границитѣ на България, Тракия и Македония славянски народъ, който се наричалъ български, чиято земя носила името българска земя, България. Когато сърбитѣ въ края на 13 и първата половина на 14 вѣкъ завладѣли Македония, тѣ тамъ заварили гѫсто българско население съ свой оформенъ езикъ, съ своя яка традиция и история. Много наивенъ би билъ този, който мисли, че сръбското владичество върху Македония, което е траяло по-малко отъ 100 години би могло да докара посърбяването на българитѣ, които запазили отчасти своята охридска архиепископия. Народнитѣ влияния въ срѣднитѣ вѣкове не трѣбва да си ги мислимъ тъй мощни, както днешнитѣ, когато чрѣзъ училища, воинска служба, живо съобщение, богата литература, всѣкидневни вѣстници и други срѣдства се правятъ въ кѫсо врѣме чудеса. Сръбскитѣ колонисти, които отишли въ Македония било като прѣселенци, било като войници, управители и други, се прѣтопявали по-скоро тѣ самитѣ въ масата на македонскитѣ българи, отколкото да посърбятъ тия послѣднитѣ. Иначе ние не можемъ да разберемъ, защо краль Вълкашинъ (Вукашинъ), князетѣ Крали Марко и Константинъ Дѣяновъ и деспотъ Иванъ Углешъ, които били сърби и владѣли различни части отъ Македония, подиръ смъртьта на Стефана Душана сѫ наричани български царе и князе; защо македонскитѣ войници на Вълкашина и Углеша, които се били съ турцитѣ при Черменъ, се наричатъ отъ историцитѣ българи. Когато турцитѣ покорили Македония, тя е била тъй българска, както и въ врѣмето на Симеона, Самуила, Иванъ Асѣна, Милутина и Стефана Душана. Отъ сръбското политическо господство въ Македония сѫ останали сега само малко материялни културни бѣлѣзи. Затова къмъ израза на академика Кондакова: „отъ Охридъ до Скопие и Куманово живѣе единъ народъ, който и въ IX вѣкъ е наричалъ себе си българи, когото въ XI вѣкъ сѫ наричали
X
все тъй гърцитѣ и който сѫщо тъй е нарекълъ себе си прѣдъ първитѣ европейски пѫтешественици” [1], трѣба да се прибави, че този народъ така сѫ наричали и сърби, албанци, власи и турци, отъ когато той живѣе въ Македония до днешенъ день.
За да ни стане ясно, какъ Македония е останала българска и подъ сръбското политическо владичество, ще изтъкна съ нѣколко думи териториялния развой на сръбската държава отъ края на 12 до срѣдата на 14 столѣтие [2].
Въ 10 вѣкъ, въ врѣмето на българскитѣ царе Симеона († 927 г.), Петра (927—969) и Самуила (977—1014), границата на България отъ къмъ Сърбия била съединени Дримъ, Бѣли Дрнмъ, Ибъръ, устието на Сава. Въ границитѣ на България влизали градоветѣ Бѣлградъ, Браничево, Нишъ, Раса (Нови-Пазаръ), Липлянъ, Призренъ и други [3]. Когато България подпаднала подъ Византия (1018 г.), зетскиятъ сръбски князь Воиславъ († 1050) можалъ къмъ срѣдата на 11 вѣкъ да разшири своята власть върху областитѣ Хумъ, Босна и Рашка. Сръбскиятъ професоръ Станојевић се изказва по слѣдния начинъ за тоя успѣхъ на Воислава: „Сада je Војислав владао готово свима српским земљама ; у његовој држави био je готово цео српски народ. Први пут je сада српски народ имао своју државу, која je била потпуно слободна и независна” [4]. Вънъ отъ държавата на Воислава сѫ били Метохия, Косово, Българска Морава, Бѣлградъ и Браничево. Изглежда, че сръбско-българската етнографска граница е била и въ 11 вѣкъ на сѣверъ отъ Шаръ-планина, защото Ив. Скилица разправя, че българскитѣ боляри отъ Скопие на чело съ Георги Войтехъ причакали въ 1073 год. при Призренъ (Πρισδιάνα [5]) Константина Бодина, внукъ на Воислава. Него българитѣ провъзгласили за български царь (Βασιλεῦς Βουλγάρων, Bulgarorum imperator) и го прѣкръстили Петъръ, за да могатъ съ това популярно въ България име да въздѣйствуватъ по-силно върху народа. Сѫщо и Анна Комнена забѣлѣзва, че въ края на 11 вѣкъ пограниченъ градъ между България и Сърбия билъ Липлянъ (Λιπένιον [6]), въ Косово.
1. Н. П. Кондаковъ, Македонія, археологическое путешествіе. Спб 1909, стр. 292.
2. Ще отбѣлѣжа само окончателнитѣ териториялни придобивки на сръбскитѣ крале, а не и врѣменного завземане и разсипване на градове, съ което се характеризира често дѣйностьта на нѣкои силни сръбски владѣтели.
3. К. Иречекъ, История на българитѣ, български прѣводъ. Търново, 1886, стр. 217.
4. Ст. Стоанојвић, Историја српскога народа. Београд, 1910. стр. 63—64.
5. Cedrenus, ed. Bon. II, p- 715—716. Покойниятъ Харковски професоръ M. Дриновъ мислѣше, че съ Πρισδιάνα византийцитѣ означавали въ това врѣме Прищина. Съчинения II (1911), стр. 210.
6. Anna Comnena, ed. Bon. I. 436—439.
XI
Съ смъртьта на Бодина (1101 г.), синъ на Михаила (1050—1084) и внукъ на Воислава, се подхванала наново вражда между области и отдѣлни династии въ сръбската държава. Почнала се борба за надмощие между областитѣ Зета и Рашка. Великиятъ жупанъ Неманя въ 1170 година усвоилъ Зета и Неретвенската Крайна и съ това се завършила борбата за надмощие между Рашка и Зета; но Рашка не е могла вече да стане срѣдище на всички сръбски земи и на цѣлокупния сръбски народъ, защото до като Зета и Рашка се борили за надмощие, Босна се отдѣлила за винаги като отдѣлна държава и долината на р. Дрина останала нейна източна граница и до день днешенъ. Държавата на Неманя въ края на неговото царуване (той се отрекълъ отъ прѣстола и се покалугерилъ на 25 мартъ 1196 г.) се простирала на сѣверъ до Рудникъ-планина, на изтокъ до Морава, на югъ до Косово (Враня и Призренъ били вънъ отъ границата), на западъ до Адриятическо море. Моравската область и Македония били тогазъ подъ Византия, но тѣ били смѣтани за български земи, наричани дори България. Това личи най-ясно отъ лѣтописитѣ на кръстоносцитѣ. Ансбертъ, който въ 1189 година заедно съ императора Фридриха Барбаруса миналъ прѣзъ Сърбия и България, ни дава свѣдѣния, какви земи се опитвалъ Неманя да вземе отъ византийцитѣ, въ своитѣ походи на югъ и изтокъ отъ своята държава. На едно мѣсто, като отбѣлѣзва, че българското възстание въ Дунавска България (подъ водителството на Асѣна и Петра, 1185 г.) разтръсило Византия, Ансбертъ казва, че сръбскитѣ владѣтели побързали да го използуватъ и да подчинятъ часть отъ България (partem Bulgarie sua ditioni subjugaverunt [1]). Ha друго мѣсто Ансберть казва, че Стефанъ Неманя прѣзъ януари 1190 година воювалъ срѣщу византийцитѣ въ България (cum grandi labore et bello in Bulgaria intentum [2]).
Въ студията на Dr P. Matkovič, Putovanja po balkanskom poluotoku za srednjega vieka, напечатана въ Rad jugoslav. Akad., кн. 42, стр. 56—185 виждаме, че въ 11 вѣкъ и по-късно, когато византийцитѣ владѣяли днешна сѣверна Сърбия и България, градоветѣ Бѣлградъ и Нишъ сѫ наричани български градове. Така напр. Lietbert, епископъ камбрийски, нарича (1054 г.) сѣверна Сърбия съ името България, Бѣлградъ — български градъ. Матковичъ прѣдполага, че това стои въ свръзка или съ стари спомени (до 1014 година българитѣ дѣйствително владѣли Бѣлградъ) или пъкъ
1. Ansbert, Historia Peregrinorum (Scriptores rerum Austriacarum V. 24.)
2. Cè тамъ, стр. 46–47.
XII
имало тамъ българско население. [1] Мнозина още пътешественици отъ това врѣме наричатъ Бѣлградъ български (Bellagrava Bulgariae oppidum, Belagrava bogorensis [2]) и го смѣтали за начало на България. [3] Нишъ е нареченъ y Albertus canonicus Aquensis богатъ градъ въ центъра на българското царство (Niczh civilas ditissima, in medio Bulgarorum regno).
Благоприятни политически условия помогнали на нѣкои отъ енергичнитѣ рашки владѣтели отъ династията на Неманичитѣ да разширятъ държавата си на югъ и на изтокъ въ областьта на българитѣ и създадатъ мощна сръбска държава. [4] Така краль Стефанъ Урошъ I (1243—1276) присъединилъ къмъ Сърбия българскитѣ покрайни градове Липлянъ и Призренъ и западноевропейскитѣ историци захванали поради новитѣ му придобивки да го титулуватъ dux и rex Bulgarorum. Урошъ въ 1260 г. изпратилъ на краль Бела IV помощь противъ Отокара II Чешки сърби, българи и бошнаци. [5] Това показва, че между новитѣ си поданици Урошъ е ималъ и българи. Стефанъ Урошъ II Милутинъ (1282—1321) разширилъ още повече границитѣ на Сърбия, като завладѣлъ на югъ областьта на горни Вардаръ (1282) и Порѣче (1283), на югозападъ Враня и Кюстендилъ, а на сѣверо-западъ стигналъ Дунавъ и завзелъ Браничево. Професоръ Станојевић съ право забѣлѣзва, че въ края на 13 вѣкъ почва посърбяването на Браничево, [6] което било дълго врѣме сѣдалище на български епи-
1. Rad 42, пр. 70. Изглежда, че въ Бѣлградъ е имало винаги силна българска колония, която води, може би, своето начало отъ дългогодишното владѣене на Бѣлградъ отъ българитѣ въ 9, 10 и 11 вѣкъ. Когато Сулейманъ Велики прѣвзелъ Бѣлградъ въ 1521 година, прѣселилъ отъ този градъ много българи въ Цариградъ и околностьта. Споменъ отъ това преселване е селището Бѣлградъ край Царигралъ (Hammer-Hellert, Histoire de l’empire Ottoman. Paris. V, 19). Евлия Челеби, който описалъ подробно Бѣлградъ възъ основа на свои наблюдения въ 1661 година, споменува български махали и български черкви въ града, пише сѫщо, че въ Бѣлградъ се говори сръбски, български, бошнашки и латински (Путопис Евлије Челебије о српским земљама y XVII веку превео с турског Дим. С Чохаџић. Споменик XLII, стр. 10 и 12). Стеф. Караджичъ пише, че въ 1810 година българитѣ били сила въ Бѣлградъ (Скупљени историјски и етнографски списи Вука Стеф. Караџића. Београд. 1898. I. 97). Въ околностьта на Бѣлградъ имало сѫщо български села (Мемоари проте Матије Ненадовића. У Београду, 1893. стр. 104: „било je у Топчидеру десетак кућа сламњача бугарских, пак су празни остале, а Бугари побегли”, 1804 г. въ врѣме на сръбското възстание). Български села въ околностьта на Бѣлградъ има и сега (Вж. Д-р J. Цвијић, Насеља српских земаља. Расправе и грађа, књ. II (1903). стр. 970—971).
2. Rad 42. стр. 79, 105.
3. Сé тамъ. стр. 74, 117.
4. Отъ тукъ нататъкъ рашката държава ще наричамъ Сърбия. По името на рашката държава австроунгарцятѣ сѫ наричали сърбитѣ расци, раци.
5. Cont. Сosmae, Fontes rer. bohem. 2, 316. — Сравни за това у С. Jireček, Geschichte der Serben. Gotha. 1911. I. стр. 320, забѣл. 3. Историја Срба I, 306, забѣлѣжка 3.
6. Ст. Станојевић, Историја etc., стр. 127.
XIII
скопъ. [1] Милутинъ присъединилъ къмъ своята държава много българска земя и заслужилъ титула rex Bulgarie, който срѣщаме въ надписа на барската църква св. Никола [2]. Стефанъ Урошъ ІІІ Дечански (1322—1331) успѣлъ да вземе въ 1328 г. Велесъ. Но тепърва послѣ боя при Велбуждъ (Кюстендилъ, 28 юни 1330 година) се рѣшило съперничеството между българи и сърби за владичеството надъ Морава, Струма и Вардаръ въ полза на послѣднитѣ. Послѣ тази битка минава за първи пѫть трайно подъ сръбска властъ българскиятъ градъ Нишъ.
Стефанъ Душанъ, най-голѣмиятъ разширитель на сръбската държава, се качилъ на прѣстола на 8 септември 1331 година. Вече въ 1334 година Душанъ прѣвзелъ безъ да срѣщне отпоръ градоветѣ Прилѣпъ, Охридъ, Костуръ, Воденъ, Струмица и други, но споредъ мирния договоръ съ Византия (26 августъ 1334 година) отстѫпилъ на Византия южна Македония, а задържалъ за себе си само сѣвернитѣ покрайнини. Въ 1341 година Душанъ завзелъ наново Воденъ, а въ 1345 год. Сѣръ. Съ това той станалъ владѣтель на Албания, Епнръ и на цѣла Македония безъ Солунъ. Въ Сѣръ Душанъ се провъзгласилъ за царь на сърби и гърци, а на 16 априлъ 1346 година се коронясалъ въ Скопие тържествено като царь съ благословията на търновския български патриярхъ и охридския български архиелископъ. Отъ 1346 до 1348 година Душанъ довършилъ лесно своитѣ завоевания на югъ въ Етолия, Акернания и Тесалия. На изтокъ къмъ българското царство останала бащината му граница по Куновица-планина и западния вододѣлъ на р. Тимокъ. На сѣверъ той присъединилъ къмъ своята държава посавинската область Мачва заедно съ Бѣлградъ, а на западъ завзелъ малъкъ кѫсъ земя между Дубровникъ и устието на Неретва. Стефанъ Душанъ умрѣлъ на 20 декември 1355 година.
Приложената карта на Душановата държава въ нейнитѣ най-голѣми размѣри, изработена отъ проф. Ст. Станојевић ни показва, че Душанъ разширилъ своята държава главно къмъ югь и юго изтокъ, въ областитѣ на българи, гърци и албанци, а на сѣверозападъ, въ областьта на бошнашкитѣ сърби, за които днесь Сърбия води упорита война, той не е можалъ да достигне по-го-
1. Е. Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей Болгарской, Сербской и Румынской или Молдо-Валашкой. Москва, 1871, стр. 96.
2. Anno domini millesimo trecentesimo decimo nono mensis Junii Secunde Indictionis. Urosius rex Rassie et Dioclie, Albanie, Bulgarie et totius maritime de Gulfo Adriatico a mari usque ad flumen Danubil magni... [B. Макушевъ, Итальянскіе архивы и хранящіеся въ нихъ матеріалы для славянской исторіи. Въ Сборникъ отд. руск. языка и слов. имп. Акад. наукъ. T. VIII. M 5. Спб. 1871, стр. 13].
XIV
лѣми успѣхи отъ своитѣ прѣдшественици. [1] Душановата държава била съставена изъ твърдѣ разнородни елементи по народностъ, вѣра, традиция, култура и политически стремежи, затова и сепаратистичнитѣ интереси били силни. А царь Душанъ не е ималъ нито врѣме, нито сила, нито дарба да обедини разнороднитѣ елементи [2]. Въ дѣйностьта на цѣлата неманичева династия личи политически, а не националенъ стремежъ. Душанъ, най-силниятъ отъ сръбскитѣ царе, не се погрижилъ да основе народна държава, а искалъ да обедини сърби, българи и гърци възъ основа на православната църква [3]; неговото желание било да замѣсти съ своята държава Византия. Тази погрѣшна политика на Нсманичитѣ заличала най-вече подиръ смъртьта на Душана, който най-много прѣгрѣшилъ въ тази насока. Неговиятъ наслѣдникъ царь Урошъ (1355—1371 г.) билъ слабъ, безъ воля, безъ дарба и авторитетъ. Душановитѣ сподвижници, които останали да управляватъ полу-независимо леснопокоренитѣ области на Византия и България, захванали единъ подиръ други да се отдѣлятъ отъ централната власть и образуватъ самостойни държавици. Вълкашинъ, който владѣлъ западна Македония заедно съ градъ Призренъ, се първи отдѣлилъ и се провъзгласилъ за краль въ 1366 година; за своя столица той избралъ укрѣпения градъ Прилѣпъ. Източна Македония владѣли братята Драгашъ и Константинъ Дѣянови съ прѣстоленъ градъ Кюстендилъ, а братътъ на Вълкашина — Иванъ Углешъ управлявалъ югоизточна Македония съ сѣдалище въ Сѣръ. Други много владѣтели задържали за себе си областитѣ на Албания и Гърция. И тъкмо тогазъ, когато сръбската държава се разпокѫсала на малки дѣлове, се засилили турцитѣ въ Европа.
Въ 1371 година Вълкашинъ и братъ му Иванъ Углешъ събрали войска отъ Македония и отишли срѣщу турцитѣ къмъ Одринъ, но при Черменъ, край Марица, войската на двамата братя била разбита и самитѣ братя загинали. Въ тази година Константинъ, владѣтельтъ на Кюстендилското княжество съ градоветѣ Кюстендилъ, Кратово, Щипъ, Велесъ, Струмица. Дойранъ и др. и краль Марко, синъ на Вълкашина, се подчинили на турския султанъ и
1. За да види човъкъ, до кѫде може да се отиде чръзъ фалшифициране на историческитѣ данни, нека само направи сравнение между приложената карта на проф. Станојевића и етнографската (?!) карта на професора М. Андоновић, у които въ границитѣ на Душановата държава влизатъ градоветѣ София, Ломъ и Видинъ, а боята на сърбитѣ стига до устието на р. Искъръ на сѣверъ, до Съръ и Драма на югъ. [Milan I. Andonovich, Professeur de l'Université. Carte ethnographique avec les limites méridionales, de la vieille Serbie du tsar Douchan. Ancienne édition des étudiants de l’Université de Belgrad revue et corrigée par — Belgrade, 1903)
2. Ст. Станојевић, Исторја српскога народа, стр. 142.
3. Ч. Мијатовић, Пре триста година. Гласник XXXVI (1873), стр 179.
XV
като негови помощници въ битката срѣщу власитѣ при Ровине до сегашно Крайово паднали убити (10 октомври 1394 година). Това събитие турило край на сръбското владичество въ Македония.
Царь
Стефанъ Душанъ, който владѣлъ голѣмъ дѣлъ византийска и българска земя и
цѣла Албания, се титулувалъ
[1]. А въ писмото си до Андреа Дандоло,
писано въ Сѣръ на 1345 година, Душанъ се величае като владѣтель на една не
малка часть отъ българското царство [2]. Характерно е още това, че въ
сложния гербъ на царь Душана влизатъ и българскиятъ коронованъ и
македонскиятъ не коронованъ гербъ [3]. Това показва, че Стефанъ Душанъ
колкото и до се е държалъ добрѣ съ своя сродникъ, българския самостоенъ царь
Иванъ Александъръ, не могълъ да не прояви своята гордость като господарь
върху голѣма часть отъ българската земя.
Понеже до Душана сръбскитѣ владѣтели се титулували крале, щомъ Душанъ се провъзгласилъ за царь, титулъ, който носили до тогазъ само българскитѣ владѣтели, народътъ схваналъ тази промѣна на титулуването въ свързка съ завземането на български земи. И дѣйствително сърбинътъ Михаилъ Константиновичъ нарича Душана краль сръбски и царь бугарски (Материяли, стр. 4), сѫщо и въ рѫкописа „Сумаріо од привилеђия Господе Паштровске etc.” Душанъ е нареченъ „Стефан Імператор од Булгаріе и Краль од Србіе” [4].
Много е интересно, че Стефанъ Душанъ въ една грамота отъ 19 априлъ 1457 година, съ която краль Алфонсъ Ѵ(I) аргонски и неаполски потвърдяла даренитѣ на градъ Кроя (въ Албания) привилегии отъ императора Андроника и Стефана Душана, послъдниять е подписанъ Stephanus fidelis in Christo crales Bugarorum [5].
Но българщината въ Македония подъ сръбското владичество се проявила особено силно подиръ смъртьта на Душана, когато
1. Т. Флоринскій, Памятники законодательной дѣятельности Душана, Царя Сербовъ и Грековъ. Кіевъ, 1888, стр. 41-42.
2. Stephanus dei gratia Servie, Dioclie, Chilminie, Zente, Albanie et maritime regionis rex, nec non Bulgarie imperii partis non modice particeps, et fere totius imperii Romanie dominus. [Monumenta Slavorum meridionalium II, 278.
3. Du Cange, Historia Bizantina 1680, стр 267, 293. Гласник, cв. IX, 1857.
4. „У годиште Стефан Імператор од Булгаріе и Краль од Србіе потврди дарова Нобилима од Паштровића два кашћела у државу Паштровску” etc. [У Вукова преписка, књ. VI. Београд, 1912, стр. 508, 509].
5. D-r Ludwig v. Thallóczy und Constantin Jireček. Zwei Urkunden aus Nordalbanien въ Archiv für Philologie, B. 21 (1899), стр. 97. Подписването на Душана само като краль на България и то вмѣсто Bulgarorum — Bugarorum е твърдѣ знаменателно, но мъчно се подава на тълкуване. Иречекъ отбѣлѣзва това подписване на Душана като особено, но не се опитва да го тълкува (стр. 89).
XVI
македонскитѣ провинции на Душановата държава се отдѣлили отъ сръбската централна власть. Въ историята на сърбина Михаила Константиновичъ (1490 г.), въ хрониката на Музаки, писана въ 1510 година възъ основа на разкази отъ Вълкашинови съврѣменницн, въ лѣтописния рѫкописъ Родословіе Сербское отъ 16 вѣкъ, Вълкашинъ е нареченъ: владѣтель на българска земя, владѣтель на България, български царь [1]; войскитѣ на Вълкашина и на брата му Углеша, които се били съ турцитѣ при Черменъ сѫ наречени отъ Музаки [2] и турскитѣ историци [3] българи. Долна Сърбия е наречена отъ Музаки България, [4] а долна Сърбия отговаря на Долна земя въ грамотата на Констанита Теха [5] и на долна Мизия за скопската область, име, което се е запазило и до днешенъ день въ титула на скопския митрополитъ [6]. Синътъ на Вълкашина — Крали Марко или Марко Кралевичъ, както го наричатъ сърбитѣ, е нареченъ отъ споменатитѣ историци български князь, войската му била българска [7]. Сърбитѣ често пишатъ, че тамъ дѣто се пѣе пѣсень за Кралевичъ Марка, тамъ е сръбска земя. Но още Вукъ Караджичъ бѣше се изказалъ въ 1823 година, че и българитѣ не по-малко отъ сърбитѣ пѣятъ юнашки пѣсни за Крали Марка [8], а многочисленитѣ сборници съ пѣсни, приказки и прѣдания отъ различни краища на България и Македония, показватъ не само, че Вълкашинъ и Крали-Марко сѫ много възпѣти отъ
3. Lewenclaw, Neuwer Musulmanischer Histori. Türkischer Nation etc. Franckfurt am Meyn, 1595, стр. 138.
4. Материяли.
5.
С. С. Бобчевъ, Старобългарски правни паметници. София, 1903, стр. 149.
6. Отъ началото на миналия вѣкъ скопскиятъ митрополитъ захваналъ да носи титлата екзархъ на долна Мизия, макаръ неговата диоцеза да се състояли само отъ скопската, кумановската и вранската нахия. Въ стария триодъ на вранската съборна църква се намира слѣдния записъ:
Јов. Васиљевић, К историЈн града Врање и његове околине. Въ Годишњица Николе Чупића, књ. XVI, стр. 305.
7. Материяли 5. Руварацъ, слѣдъ като привежда стари извѣстия за Крали-Марка, казва „он, што се народности тиче, није био ни Хрват, ни Србин, већ Бугарин”. Архимандритъ Иларијон Руварац. О кнезу Лазару. У Новоме Саду, 1887, стр. 421.
XVII
българитѣ, но тѣ се смѣтатъ въ пѣснитѣ като българи [1], и нашиятъ народъ въ своитѣ пѣсни е поставилъ въ по-добра свѣтлина отцѣпницитѣ отъ сръбската държава македонски владѣтели, зa които и Михаилъ Константиновичъ казва, че „и бугарска земя била je њима наклонена”. Тукъ ще прѣведа само една българска пѣсень зa Крали-Марка, въ която българската му народностъ се ясно изтъква [2]. Отъ българско гледище сѫ проучени добрѣ пѣснитѣ за
1. Нѣма да засягамъ въпроса за народностьта на
Вълкашина, който споредъ свѣдѣнията на черногорския митрополитъ Василя
Петровичъ
. Сѫщо и отецъ Паиси смѣта Вълкашиновия родъ за български отъ
Охридъ. Моитѣ доводи за българщината на македонцитѣ подъ сръбското
владичество могатъ да бѫдатъ по-силни, когато приемемъ, че Вълкашинъ и синъ
му Крали-Марко се наричатъ въпрѣки сръбския имъ произходъ българи, български
господари, само заради това, че тѣ сѫ владѣли надъ българи, надъ
българска земя.
2. Марков смърть и погиване на царството.
„Одил ми іе Марко по іунаштво,
Одил ми іе вов Анадола,
Да се биіи с турци іаничаре,
Де са е борил, се е надвивал,
Па се вѫрна Марко бѫлгарина,
Та замина краі Бьялото море;
Марко легна, лош сѫн бе санувал:
Че са раздели това іасно небе,
Сички звизди на земья паднале.
Марко беше мерак фанало,
Че воседна Шарка добра коньа,
Та іотиде вов Прилепа града,
Та извика на баштини двори:
— Изльаз, майко, што ма си родила,
Че лоша сѫм сѫньа санувал,
Дали е на лощо, или на добро?
Че се раздели това іасно небе,
Всички звезди на семья паднаха,
Ка излезе малата му маіка,
Нахлупилал крѫпа до іочите,
Поронила слѫзи до земьята
И на Марко жално іотговярьа:
— Еі та тебе, Марко, мили сине
Че ти одиш, сине, по іунаштво,
Та се бориш с турци іаничаре,
Та не знаеш тука какво става:
Тук минаха турци іаничаре,
Та превзеха Блѫгарската земья,
Се іунаци кльучове дадоха
И предават Блѫгарската земьа,
И теб дират да предадеш кльучовете,
И да предадеш Прилепа града.”
Марко, като изслушва майка си, „нахлупи калпач до іочите”, па връща коня Шарка и отива за Косово-поле. По пѫтя срѣща трима еничаре въ качаникската клисура. На неговия въпросъ, кѫдѣ отиватъ, тѣ му отговарятъ:
„Еі та тебе, незнаіна гидио!
Ние превзимаме Блѫгарската земьа,
Се іунаци кльучове предадоха
И предават Блѫгарската земьа,
Саде нема Марко іот Прилепа,
Саде нема кльучове да предаде,
Да предаде и Прилепа града.
Іотиваме вов Прилепа града,
Да намерим Марко блѫгарина
Да даде кльучовете іот Прилепа града”.
Марко изслушалъ заканитѣ на тримата еничаре и имъ казалъ, че той е Марко от Прилепъ, но ключове не дава и Прилѣпа не прѣдава.
„Кога падна Марко блѫгарина
И да падне Шарко добра конья,
Тогава шта кльучове да дам
И да предам Прилепа града”.
Турцитѣ извадили сабли „да погубат Марка блѫгарина”, но Марко „блѫгарина” се разсърдилъ, извадилъ „сабльа демешлиіа” и погубилъ трима еничаре. Но когато се изкачилъ въ качаникската клисура и погледналъ къмъ Косово-поле, вижда тамъ много турци.
Гледа Марко, гледа давно види,
Давно види Марко Блѫгарски баірьаци,
Блѫгарски баірьаци, зелени баірьаци,
Ала немя блѫгарски баірьаци,
Блѫгарски баірьаци, зелени баірьаци,
Ами има бьали и червени”.
Разсърдилъ се Марко „блѫгарина” и се хвърлилъ всрѣдъ турцитѣ. Три нощи и три дена ги сѣкълъ, коньтъ потѫналъ до колѣне въ кръви. Но най-послѣ се явява самъ свети Илия съ трима ангели и казва на Марка „блѫгарина” да престане да сѣче:
„До сега блѫгарско, іотсега турско.
Вовъ Прилепа турчин ште да влада”.
Марко не повѣрвалъ на това, смѣталъ го за сънъ, но когато поискалъ да продължи сѣчьта:
„С рѫка махва, рѫка му истрѫпва,
Рѫка му истрѫпва, турци се не сечат”.
Тогазъ видѣлъ Марко „блѫгарина”, че това е божа робота, върналъ се въ кѫщи, съсѣкъль жена си, сина си Богдана, майка си и Шарка добра коня, за да не паднатъ плѣнъ у турцитѣ, и забѣгналъ.
Тази пѣсень е слушана отъ пѣвеца Петъръ Салчовъ изъ Копривщица, 40 годишенъ, която знаялъ повече отъ 1000 пѣсни, между които 200 юнашки. Записалъ я Ст. К. Стрѣзовъ, печатана е въ Сборникъ за народни умотворения etc. (Мсб.), т. 14, стр. 90-92, има 158 стиха.
XVIII
Вълкашина и Крали-Марко отъ В. Юрдановъ и К. П. Мисирковъ. [1]
Крали-Марко, който е господарувалъ въ българска земя, надъ българи, е извънредно много популярекъ по цѣлата българска земя. Много чудновати форми въ скалитѣ, тъмни дълбоки пещери, уединени развалини на стари крѣпости у насъ носятъ името на Крали-Марка. Още въ Безолтовия пѫтописъ на Лихтенщайновото посолство се споменуватъ къмъ Траяновигѣ врата развалини отъ замъкъ на Marco Cralowitzo, послѣденъ български князь и господарь на България, чиито подвизи срѣщу турцитѣ мѣстнитѣ хора възпѣвали въ традиционна пѣсень [2]. Сѫщо и хърватскиятъ поетъ Качичъ-Миошичъощевг началото на 18 вѣкъ пише, че България слави Крали-Марка [3]. Въ моя роденъ градъ Ловечъ, който лежи далеко отъ земята, дѣто се подвизавалъ Крали Марко, се сочатъ по околнитѣ скали и въ рѣката Осъмъ калпака на Крали-Марка, коритото му, лакътя, неговата стѫпка и на коня му, банята на Крали-Марка и други, а сѫщото нѣщо се срѣща и въ останалитѣ краища на България.
1. В. Юрдановъ, Крали-Марко etc. въ Сб. на БКД. I, стр. СIII + 227. К. П. Мисирковъ, Южнославнскія эпическія сказанія о женитъбѣ кореля Волкашина въ связи съ вопросомъ о причинахъ популярности короля Марка среди южныхъ словянъ. Одесса, 1909. Подробно е разгледалъ епоса за Крали-Марка M. Халанскій, Южно-славянскія сказанія о Кралевичѣ Маркѣ въ связи съ произведеніями русскаго былевого епоса. Варшава, 1894-96, Т. 1—4.
2. Lewenclaw, Neuw Chronica. Franckfurt an Meyn, 1595, стр. 527.
3. Материяли, 27. Сравни още Georgius Phranzes, Бонско издание, стр. 54; цитираното съчинение на Руварац, О Кнезу Лазару, стр. 414—422. А. Иширковъ, Крали Марко у старитѣ западни историци. Български Прѣгледъ, год. III, кн. XII, 163—164; А. Шоповъ, Мемоаритѣ на Ивана и Константина Музаки. Спсп. LXIV, стр. 124—142 и други.
XIX
Сръбскиятъ деспотъ Тома Прелубовъ Комненъ, който господарувалъ надъ Янина, въ 1379 година употрѣбилъ българи и власи, за да накаже възстаналитѣ албанци въ града Янина [1]. Нѣма съмнѣние, че българите, които били на служба у деспота въ Янина, сѫ били родомъ отъ южна Македония.
Турскитѣ историци цитиратъ често фермана на султана Мурата I отъ 773 год. отъ хегира, въ който се намира султанска заповѣдь до Лала-Шахина да прѣвземе „българската земя, що управлявалъ българскиятъ краль Константинъ въ Кюстендилъ”. [2] И дѣйствително, Кюстендилското княжество на Константина било покорено отъ турцитѣ прѣзъ 1372 год. За това събитие е писано въ рѫкописната обща и турска история (Тархи умуми-иле тархи Османи) отъ Рамазанъ заде, която се намира въ софийската Народна библиотека, на листъ 298 слѣдното: „Въ 773 г. (или 1372 г.) султанътъ заминалъ самъ си за Румелия, а Шахинъ паша завзелъ областьта Кюстендилъ и я турналъ подъ свое покровителство. Слѣдъ като били завоеванн и останалитѣ градове и мѣста, кюстендилскиятъ господарь, който владѣлъ българската земя съ златнитѣ и сребърни рудници ... прѣдалъ ключоветѣ на крѣпоститѣ” [3].
Сѫщо и историкътъ Саадединъ, който нарича земята на Константина „българска страна”, разправя, че той владѣялъ много провинции, ималъ голѣма войска и царувалъ въ България [4].
Въ
стария поменикъ на пшинския монастиръ Св. Прохоръ князь Константинъ е
записанъ:
[5]
Хаджи Калфа нарича Кюстендилъ „българска столица” [6].
Прѣведенитѣ въ послѣднитѣ страници свѣдѣния ни свидѣтелствуватъ, че въ врѣмето на Вълкашина, Углеша, Крали-Марка и Константина Дѣяновъ Македония се смѣтала отъ сърби, гърци, албанци, българи и турци за българска страна, жителитѣ ѝ за българи. Макаръ нѣкои свѣдѣния да датиратъ отъ единъ или два
1.
— Историческое сказаніе инока Комнина и инока Прокла о разныхъ деспотахъ эпирскихъ и о тираниѣ Ѳомѣ Прелумбовъ Комнинѣ деспотъ. Съ греческаго перевелъ и обяснилъ Гавріилъ Дестунисъ. Санктпетербургъ, 1858, стр. 21—22. Вж. Гласник XIV (1862), стр. 257.
2. Гюлшени М. Арифъ, Тархи (история), печатана въ Цариградъ 1785 г. T. I, стр. 442.
3. Йордань Ивановъ, Сѣверна Македония. София. 1906, стр. 411.
4. Bratutti, Cronica dell origine е progressi della casa Ottomana, T. I, стр. 106.
5. К. Я. Гротъ, Филологичессій Вѣстникъ, 1884, кн. 4. М. Дриновъ, Сборниче за юбилея на професора M. С. Дриновъ, 1900, стр. 124.
6. Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna, Хамеровъ прѣводъ, 1812, стр. 88.
XX
вѣка по-късно, но тѣ отражаватъ въ себе са истината на миналото и сѫ изказани възъ основа на дѣйствителностъта за врѣмсто, когато сѫ писани. Турцитѣ опознали македонскитѣ славяни, когато ги покорили, като българи и така сѫ ги именували въ говоръ и писменни документи отъ том врѣме и до днесь
Отъ 15 вѣкъ, когато Македония била покорена отъ турцитѣ, имаме свѣдѣния за българи въ Охридъ [1], Дебъръ [2] и Скопско. Най-ранниятъ западноевропейецъ, който ни е оставилъ пѫтни бѣлѣжки за Македония послѣ нейното покоряване, е рицарьтъ Arnold von Harrf, който миналъ отъ Кюстендилъ прѣзъ Скопие и Косово-поле за Адриатическо море. Той нарича сѣверна Македония Bulgarie Superior provincia, а областьта на горни Вардаръ друга България [3].
1. Материяли, стр. 3. Писмото на архиепископа Доротея.
2. Материяли, стр. 11. Lavardin се е ползувалъ отъ съчинения, писани въ врѣмето, когато Скендербегъ се е билъ съ турцитѣ, подпомогнатъ отъ българи-дебрани. Споредъ изслѣдванията на руския професоръ В. Макушевъ майката на Скандербега — Воисава била дъщеря на български боляринъ изъ Пологъ (Тетовско). Сравни В. Макушевъ, Историческія разысканѣя о славянахъ въ Албаніи въ срѣдніе вѣка. Варшава, 1871, стр. 81.
3. Die Pligerfahrt des Ritters Arnold von Harff. Cöln, 1860, стр. 211, 254.